— Утре сутринта.
— И какво? Цяла нощ ли ще седиш тук да вариш тази гадост?
— Всъщност — казах аз, докато изключвах печката, — ще я оставя, за да мога да се прибера вкъщи. Колко е часът? О, господи, вече е почти девет. А утре сутринта съм на дело.
— Да се махаме вече от това учреждение.
Затворих стаята за разлагане на трупове и отворих отново вратата към паркинга. Зърнах гъстите тъмни облаци, които се плъзгаха край луната като платноходки с издути платна, а вятърът бушуваше яростно и издаваше загадъчни съскащи звуци покрай кьошетата на сградата. Марино ме изпрати до колата. Изглежда не бързаше, защото веднага извади цигарите си и запали една.
— Не искам да ти втълпявам някакви налудничави идеи — заговори той, — но има нещо, което мисля, че трябва да знаеш.
Отключих вратата на колата си и се вмъкнах зад волана.
— Боя се да попитам — признах аз. Не го лъжех.
— Към четири и половина днес следобед ми се обади Рекс Уилис, вестникарят. Този, който пише уводните статии.
— Знам кой е.
Закопчах си предпазния колан.
— Доколкото разбрах, получил писмо от анонимен източник с материал за публикация. Много лошо.
— За какво става дума? — попитах аз, а в главата ми звънна сигналът за тревога.
— Ами, предполага се, че е от Кари Гретхен. Пише, че се е измъкнала от „Кърби“, защото е била несправедливо обвинена от федералните агенти и знае, че са щели да я екзекутират за нещо, което не е извършила, ако не избяга оттам. Твърди, че по време на убийствата, ти си имала любовна връзка с главния следовател, Бентън Уесли, който й е правил психиатрична експертиза. Всички така наречени „доказателства“ срещу нея били скалъпени. Това бил заговор между вас двамата, за да представите в по-добра светлина Федералното бюро.
— А откъде е пуснато? — попитах аз, задушаваща се от възмущение.
— От Манхатън.
— И е адресирано специално до Рекс Уилис ли?
— Да.
— Но той, разбира се, няма да направи нищо с него.
Марино се поколеба.
— Е, хайде, докторе — каза той, — кога за последен път си видяла журналист да не направи от нищо нещо?
— О, за бога! — промърморих аз, докато включвах мотора на колата. — Тези от пресата да не са напълно откачили? Получили са писмо от една душевноболна и ще го отпечатат във вестника, така ли?
— Взех едно копие от него, ако искаш да го видиш.
Той извади сгънат лист от задния си джоб и ми го подаде.
— Това е факс — обясни той. — Оригиналът е вече в лабораториите. Служителите от „Документация“ ще видят какво могат да открият по него.
Разтворих копието с треперещи ръце. Не можах да позная четливите печатни букви, написани с черно мастило. Не приличаше ни най-малко на чудатите червени печатни букви от писмото, което бях получила от Кари. В това послание думите бяха добре подбрани и ясни. За момент се зачетох, като хвърлих бегъл поглед на смешните твърдения, че била несправедливо обвинена, и очите ми се спряха на последния дълъг пасаж.
„А що се отнася до специалната агентка Луси Фаринели, тя се радваше на успешната си кариера само благодарение на много влиятелната съдебномедицинска следователка доктор Скарпета, нейната леля, която прикриваше грешките и провиненията на племенницата си години наред. Когато двете с Луси бяхме в Куантико, тя искаше да се сближи с мен, а не обратното, както много вероятно ще бъде представено пред съда. И макар и да е вярно това, че бяхме любовници известно време, всичко е било манипулация от нейна страна, за да има прикритие, когато се проваляше неведнъж с компютърната система за изследване на изкуствения интелект в криминалистиката. После продължи да получава похвали за работа, която никога не бе вършила. Казвам ви, това е истината. Кълна се, че е така! И ви моля да публикувате това писмо, за да го видят всички. Не искам да се укривам през останалата част от живота си, осъдена от обществото за ужасни деяния, които не съм извършила. Единствената ми надежда за свобода и справедливост е хората да разберат истината и да направят нещо по този въпрос.
Имайте милост!“
Марино пушеше мълчаливо, докато довърших четенето, после каза:
— Знае прекалено много. Не се и съмнявам, че онази кучка го е писала.
— Беше ми изпратила писмо, което изглеждаше като писано от откачен човек, а това сега ми се струва съвсем разумно — казах аз. Бях толкова разтревожена, че ми прилоша. — Как си го обясняваш, Марино?