Той вдигна рамене, а в това време първите дъждовни капки започнаха да капят.
— Ще ти кажа какво мисля — отговори той. — Тя ти е изпратила сигнал. Иска да знаеш, че ще разиграва всички около нея. Нямаше да изпита удоволствие, ако не можеше да те подразни и да ти съсипе деня.
— Знае ли Бентън за това?
— Не още.
— А мислиш ли, че вестникът наистина ще го публикува? — попитах аз повторно, като се надявах, че отговорът този път ще бъде различен.
— Знаеш как стават тези работи.
Той хвърли угарката от цигарата и тя угасна, разпръсквайки искри.
— Ще пишат, че душевноболна убийца се е свързала с тях, когато половината полиция е тръгнала да я търси — каза той. — А другата лоша вест е, че съвсем не се знае дали не е изпратила същото писмо и на други места.
— Жалко за Луси — промърморих аз.
— Да, жалко за всички ни.
7.
Дъждът се сипеше като из ведро, докато карах към къщи. Едва виждах пътя пред себе си. Бях изключила радиото, защото не исках да слушам повече новини този ден. Нощта щеше да бъде ужасна, тъй като бях прекалено изнервена, за да мога да заспя. На два пъти намалявах скоростта на петдесет километра в час, тъй като тежката ми лимузина плуваше през водата като хартиена лодка. На Уест Кеъри стрийт пътните дупки и пукнатини бяха пълни с вода като бурета, а червените и сини сигнални светлини върху колите на Бърза помощ ми напомняха, че не бива да карам бързо.
Беше почти десет часът, когато накрая свих по алеята към моята къща. Неясен страх сви сърцето ми, когато лампичките за дистанционното пред гаража ми не светнаха. Цареше пълна тъмнина, чуваше се само пърпорещият мотор на колата ми и барабаненето на дъжда, за да могат да се ориентират сетивата ми къде се намирам. За момент се поколебах дали да отворя вратата на гаража, или да потегля обратно. Вратата заяде.
— По дяволите!
Включих на задна скорост и подкарах, макар да не виждах нито алеята, нито тухления бордюр, нито дори храсталаците. Дръвчето, в което се блъснах, беше малко и не повреди колата, но бях сигурна, че съм утъпкала тревата, докато маневрирах към предната част на къщата, където аларменият механизъм би светнал поне лампите във фоайето. Сензорните лампички от двете страни на стълбите пред входната врата също не светеха. Опитах се логично да разсъдя. Лошото време е предизвикало повреда в електрическата инсталация по-рано тази вечер и бушоните са изгорели.
Дъждът проникна в колата ми, докато отварях вратата. Грабнах си чантата и служебното куфарче и се втурнах по стъпалата на входа. Намокрих се до кости, докато отключа входната врата. Тишината, която ме посрещна, ме вцепени. Редуващите се светлинки в платката с алармения код при вратата значеше, че алармата е изключена или че токов удар я е прекъснал. Но това не беше важно. В момента бях твърде изплашена, за да реагирам адекватно. Стоях във фоайето и водата се стичаше по твърдата дървесина на дюшемето, а мислите ми бяха насочени към най-близко намиращия се пистолет.
Не можех да си спомня дали съм върнала глока в чекмеджето на кухненския бюфет. Той, разбира се, беше по-близо от кабинета и спалнята ми, които бяха в другата част на къщата. Вятърът и дъждът плющяха по каменните стени и прозорците като камшици, а аз се напрягах да чуя някакви други звуци, като скърцане на дюшемето на горния етаж или стъпки по килима. Обхваната от паника, пуснах куфарчето и чантата от ръцете си и изтичах през трапезарията в кухнята. Мокрите ми крака едва ме удържаха да не падна. Отворих бързо дясното чекмедже в дъното на бюфета и почти извиках от облекчение, като открих пистолета.
Огледах къщата, като палех лампите във всяка стая. Доволна, че нямам нежелани гости, включих електрическото табло в помещението, където държах боклука, и оправих бушоните, които бяха изгорели. Редът беше възстановен, алармата отново включена, след което си сипах чаша ирландско уиски с лед и почаках нервите ми да се успокоят. След това се обадих в Уорънтън, но Луси я нямаше в мотела. Опитах се да звънна в апартамента й във Вашингтон, но Джанет вдигна телефона.
— Здравей, обажда се Кей — казах аз. — Надявам се, че не съм събудила никого.
— О, здравейте, доктор Скарпета — отговори Джанет, която не можеше да се насили да се обръща към мен на малко име, въпреки че много пъти я бях молила за това. — Не, аз просто седя тук, пия бира и чакам Луси.
— Разбирам — отвърнах разочаровано. — Тръгнала ли е вече от Уорънтън към дома?