— Това място вече не може да се нарече неин дом. Би трябвало да видите жилището сега. Има кутии навсякъде. Страшно е разхвърляно.
— Как ще издържите на всичко това, Джанет?
— Още не знам — каза тя. Долових, че гласът й потрепери. — Ще се нагодим някак. Само бог знае колко пъти трябваше да свикваме досега.
— Сигурна съм, че и този път ще се справите отлично.
Отпивах от уискито си и не вярвах много на това, което бях казала току-що, но в момента бях благодарна, че чувам топъл човешки глас.
— Когато бях омъжена преди много години, аз и Тони работехме в съвсем различни области — продължих да обяснявам, — но успявахме да намерим време един за друг, добре оползотворено време. В някои отношения така беше по-добре.
— Но сте се развели — изтъкна тя учтиво.
— Не веднага.
— Луси няма да си дойде най-малкото до един час, доктор Скарпета. Да й предам ли нещо?
Колебаех се. Не знаех какво да кажа.
— Всичко наред ли е? — попита Джанет след малко.
— Всъщност, не е — отговорих аз. — Предполагам, че не си чула. Вероятно и тя не е чула за това.
Предадох й накратко съдържанието на писмото на Кари до пресата. След като свърших, Джанет беше тиха като катедрала.
— Обаждам ви се, защото е по-добре да бъдете подготвени — добавих аз. — Може да се събудите утре и да видите писмото във вестника. Или да го чуете по късните новини.
— Добре е, че ми казахте — заговори Джанет толкова тихо, че едва я чух. — Ще кажа на Луси, щом се прибере.
— Кажи й да ми се обади, ако не е много изморена.
— Ще й кажа.
— Лека нощ, Джанет.
— Не, няма да е лека. Тази кучка ни трови живота от години по един или друг начин. Да я вземат мътните, писна ми от нея! Извинете ме за грубия език.
— И аз си го позволявам понякога.
— Но това се е случило отдавна, бога ми! — Тя се разплака. — Кари не я остави на мира. Луси просто няма късмет. Господи, та тя беше още дете, гениално дете, което може би трябваше да остане в колежа, където й беше мястото, вместо да стажува в онова шибано Федерално бюро за разследвания. Знаете, че съм още във ФБР, нали? Но виждам гадостите им. А те не постъпиха добре с нея, което я направи още по-уязвима за това, което върши Кари.
Бях изпила половината от уискито в чашата си, но нямаше достатъчно от което и да е питие на света, което да ме накара да се почувствам по-добре.
— Няма нужда и тя да се разстройва — продължи Джанет в изблик на откровеност, каквато не бях чувала досега от любовницата на Луси. — Не знам дали ви е казала. Всъщност, не мисля, че някога е имала намерение да ви уведомява, но Луси ходи на психиатър от две години, доктор Скарпета.
— Добре. Радвам се да го чуя — заявих аз, прикривайки болката си. — Не, не ми е казала, но не очаквах да го сподели с мен — добавих аз с глас, който прозвуча искрено, но болката в сърцето ми се засили.
— Иска да се самоубива — каза Джанет. — И го е казвала неведнъж.
— Радвам се, че ходи на лекар. — Само това ми дойде наум да кажа и сълзите ми бликнаха.
Бях сломена. Защо Луси не го е споделила с мен?
— Повечето от хората, които са постигнали големи неща в живота си, са преживявали и мрачни периоди — обясних аз. — Наистина се радвам, че прави нещо по този въпрос. Взима ли някакви лекарства?
— „Уелбутрин“. От „Прозак“ започва да се държи особено. Ту е като робот, ту обикаля баровете по цяла нощ.
— О! — едва можах да продумам аз.
— Не е нужно да изживява повече стресове, катаклизми или отхвърляне — продължи Джанет. — Не знаете какво става, когато нещо я извади от равновесие. По цели седмици е в депресия. Ту е радостна, ту тъжна, ту ентусиазирана, ту депресирана. В даден момент е мрачна и отчаяна, в следващия — властна и самонадеяна.
Тя беше поставила ръка на слушалката и си издухваше носа. Исках да разбера името на нейния психиатър, но се боях да попитам. Чудех се дали племенницата ми не е развила маниакална депресия, а не са й поставили правилно диагнозата.
— Доктор Скарпета, не искам тя да… — Джанет очевидно правеше усилия, защото преглътна и каза: — Не искам тя да умре.
— Няма — заявих аз. — Уверявам те.
Затворихме телефона, а аз седях дълго на леглото си облечена и се боях да заспя заради хаоса, който цареше в душата ми. Известно време плаках от гняв и болка. Луси можеше да ме нарани повече от всеки друг и тя го знаеше. Можеше да ме изпепели до кости, да съкруши сърцето ми, а това, което ми каза Джанет, беше най-жестокият удар. Неволно си спомних за любопитството, което Макгъвърн проявяваше, когато беше в моя кабинет. Тя, изглежда, знаеше много неща за Луси. Дали й беше казала за проблемите си?