Чаках Луси да ми звънне, но тя не се обаждаше. А след като не успях да се свържа с Бентън до полунощ, той ми се обади.
— Кей?
— Чу ли вече? — попитах развълнувано. — Това, което е направила Кари?
— Знам за писмото й.
— Дявол да я вземе, Бентън!
— Аз съм в Ню Йорк — изненада ме той. — Извикаха ме от Федералното бюро.
— Е, да. Трябвало е да те извикат. Ти я познаваш.
— За съжаление.
— Радвам се, че си там — реших да кажа аз. — Някак си ми се струва, че е по-безопасно. Не е ли парадоксално това, което казах? Та откога Ню Йорк е станал по-безопасен?
— Много си тревожна.
— Знаеш ли нещо повече? Къде е тя? — попитах аз, докато разбърквах леда в чашата си.
— Знаем, че е пуснала последното си писмо със зип код17 10036 от Таймс скуеър. Пощенското клеймо е от десети юни, тоест от вчера. Вторник.
— Денят, в който е избягала?
— Да.
— Но още не знаем как го е направила.
— Още не знаем — повтори той. — Като че се е телепортирала през реката.
— Не, не е така — отговорих аз раздразнено. — Все някой е видял нещо и вероятно й е помогнал. Тя притежава способността да кара хората да правят онова, което иска.
— В отдела за портрети по описания на престъпници са се обадили извънредно много хора — каза той. — Изглежда е изпратила посланието си светкавично до всички големи вестници, включително и на „Поуст“ и „Ню Йорк Таймс“.
— И какво?
— Това е много сензационен материал за тях, за да го изхвърлят в кошчето за боклук, Кей. Издирват я толкова упорито, колкото „Юнабомбър“ или „Кънеган“18, а сега е писала и до пресата. Разказът й ще бъде четен с интерес. Дявол да го вземе, ще отпечатат нейните бръщолевения и ще предават по медиите бълвочите й. За тях тя е като златна кокошка. Ще излезе по кориците на списанията и ще започнат да правят филми за нея.
— Не искам да слушам повече — заявих аз.
— Липсваш ми.
— Нямаше да ти липсвам, ако беше при мен в момента, Бентън.
Казахме си лека нощ, след това оправих възглавниците зад гърба си и се поколебах дали да изпия още едно уиски, но се отказах. Опитах се да си представя какво би направила Кари, а криволичещият път винаги водеше към Луси. По някакъв начин сигурно го бе замислила отдавна, защото умираше от завист. Луси беше по-даровита във всяко отношение и Кари нямаше да се успокои, докато не обсеби тази първобитна красота и не изсмуче докрай жизнеността й. Започна да ми става ясно, че дори не беше нужно Кари да присъства, за да направи това. Всички ние се приближавахме стремглаво към нейната черна дупка, а силата на привличането й бе неудържима.
Сънят ми беше неспокоен, сънувах самолетни злополуки и чаршафи, пропити с кръв. Бях в някаква кола, а после във влак и някой ме преследваше. Когато се събудих в шест и половина сутринта, слънцето вече се показваше на яркото тъмносиньо небе, а локвите просветваха в тревата. Взех със себе си пистолета в банята, заключих вратата и пуснах душа. Спрях кранчето на водата, ослушах се внимателно, за да разбера дали алармата не свири и проверих платката с кода в спалнята, за да съм уверена, че съм го набрала. През цялото време разбирах колко шизофренно и неадекватно е поведението ми, но не можех да издържам. Бях изплашена до смърт.
Изведнъж започнах да я виждам навсякъде. Тя беше слабата жена със слънчевите очила и бейзболното кепе, която вървеше по улицата, или шофьорката, която спря близо зад мен при кабината за плащане на таксата по магистрата, или пък бездомницата с торбестото палто, която ме гледаше, докато пресичах Броуд стрийт. Припознавах я във всяка бяла жена с хулиганска прическа и татуировки по тялото, във всеки травестит или странно облечена жена, макар че през цялото време си казвах, че не съм я виждала повече от пет години. Нямах представа как изглежда сега и много вероятно нямаше да я позная.
Вратата към паркинга беше отворена, докато паркирах зад службата, а погребалното бюро „Блили“ товареше някакъв мъртвец отзад в блестящата си черна катафалка. Работата с докарването и откарването на трупове продължаваше.
— Хубаво време — казах на служителя от погребалното бюро, облечен в изискан черен костюм.
— Да, така е, а вие как сте? — последва отговорът на човека, който вече не ме слушаше.