Още един добре облечен мъж слезе от колата да помогне, носилката изщрака, а след това се спусна задната решетка. Изчаках ги да си тръгнат и влязох през голямата врата след тях.
Спрях първо в кабинета на Филдинг. Беше осем и петнадесет.
— Как върви работата? — попитах аз от вратата.
— Влез — покани ме той.
Преглеждаше някакви книги по рафтовете, а лабораторната му престилка се бе опънала на широките му рамене. Животът бе труден за моя заместник-началник, защото рядко намираше дрехи, които да му станат, тъй като всъщност талията му се бе сляла с бедрата. Спомних си първия ни пикник в моята къща, когато се бе излегнал на слънцето само по късите си джинсови панталони. Бях смаяна и леко смутена и почти не можех да сваля очи от него. Не че имах желание да се любя с него, но първобитната му физическа красота за кратко ме бе пленила. Не можех да разбера как може някой да намира време да се поддържа в такава форма.
— Предполагам, че си видяла вестника — каза той.
— Писмото — отговорих аз и настроението ми се развали.
— Да.
Той извади от полицата един остарял научен справочник и го хвърли на пода.
— Излязло е на първа страница с твоя снимка и стара нейна снимка от полицията. Съжалявам, че трябва да изтърпиш такава гадост — каза той и продължи да преглежда книгите си. — Телефоните горе ще прегреят от обаждания.
— Каква работа имаме тази сутрин? — смених темата аз.
— Тази нощ е станала автомобилна катастрофа на Мидлотиън Търнпайк. Пътникът и шофьорът са убити. Има доклади за огледи, а Димайо вече работи над тях. Няма нищо друго, освен това.
— То е достатъчно — заявих аз. — На дело съм в съда.
— Мислех, че си на почивка.
— И аз така мислех.
— Говоря сериозно. Не те оставиха да си починеш. И какво? Трябваше да се върнеш от Хилтън Хед, а?
— Заради съдията Боулс.
— Хм! — реагира Филдинг с отвращение. — Колко пъти вече ти е погаждал този номер? Мисля, че чака да разбере свободните ти дни, за да реши на коя дата да насрочи делото и така да ти провали напълно живота. И какво става? Ти си вдигаш партакешите и се връщаш тук, а половината от времето той си води делото сам.
— Обади се по пейджъра — обясних му аз.
— А можеш да си представиш какво ще правя аз. — Той посочи книжата, които се издигаха на купчини върху бюрото му. — Толкова съм изостанал, че ми трябва огледало за обратно виждане.
— Спокойно, няма да се заяждам с теб.
Сградата на съда „Джон Маршал“ беше на десет минути път пеша от новите ни помещения и сметнах, че е добре да повървя. Утрото беше слънчево, а въздухът — прохладен и чист. Вървях по тротоара на Лий стрийт и завих на юг по Девета улица, като минах покрай полицейското управление с чанта на рамо, а под мишницата си носех бележника, който се разтваряше като хармоника.
Делото тази сутрин беше свързано с един спекулант на наркотици, който беше убил свой конкурент. Затова се изненадах, когато видях най-малко една дузина репортери на третия етаж пред вратата на съдебната зала. В началото си помислих, че Роуз е сбъркала датата в моя график, защото не ми се беше случвало досега медиите да проявяват интерес към мен.
Но щом ме съзряха, журналистите хукнаха към мен с телевизионни камери на рамене, с насочени микрофони, а светкавиците на фотоапаратите лудо засвяткаха. В началото се стреснах, след това се ядосах.
— Доктор Скарпета, какъв е вашият отговор на писмото на Кари Гретхен? — попита един репортер от Шести канал.
— Не коментирам — казах аз и се втурнах към прокурора от Британската общност, който ме беше извикал тук да свидетелствам по делото.
— Какво ще кажете за твърденията, че това е заговор?
— Между вас и вашия любовник от ФБР?
— Бентън Уесли е, нали?
— Каква е реакцията на вашата племенница?
Шмугнах се покрай някакъв фоторепортер и нервите ми се изпънаха като изтънели електрически жици, а сърцето ми заби до пръсване. Затворих се в малката стая без прозорци за свидетелите и седнах на един дървен стол. Чувствах се като глупачка, уловена в капан, и се чудех как съм могла да бъда толкова наивна и да не се досетя, че може да се случи такова нещо след това, което Кари бе направила. Отворих бележника хармоника и започнах да преглеждам разните рапорти и диаграми, като се опитвах да си представя входните и изходни отвърстия на раните и кои от тях може да са били фатални. Стоях почти половин час в помещението, където не влизаше въздух, докато прокурорът от Британската общност ме откри. Поговорихме няколко минути, преди да седна на свидетелската скамейка.