— Не мога да те успокоя сега — прошепнах аз. — Не мога да ти кажа, че всичко ще се оправи, защото няма да може. Прокурорите и пресата ще се нахвърлят върху Луси и мен и ще ни размажат до стената, а Кари може да бъде оправдана. Това е то!
Обвих главата му с ръце.
— Истина и справедливост. В американски стил — прошепнах аз в заключение.
— Престани вече! — Той замълча, а очите му ме гледаха напрегнато. — Не започвай пак — каза той. — Преди не беше толкова цинична.
— Не съм цинична и не съм започвала нищо — отвърнах аз и още повече се ядосах. — Не съм рязала аз парчета от единадесетгодишното момченце и не съм го оставила голо до контейнера за боклук с куршум в главата. Не съм убила един шериф и един надзирател от затвора. И Джейн, собствената сестра на Голт, с която са били близнаци. Помниш ли това, Бентън? Спомни си Сентръл Парк на Бъдни вечер. Стъпките от босите й крака и нейната замръзнала кръв, както се е стичала до фонтана.
— Разбира се, че си спомням. Бях там. Знам абсолютно същите подробности като теб.
— Не, не знаеш.
Но аз вече се бях вбесила, дръпнах се от него и си събрах дрехите.
— Ти не пъхаш ръце в техните съсипани тела, не докосваш и не мериш раните им — заявих аз. — Не ги чуваш, че говорят, след като са умрели. Не виждаш лицата на хората, които са ги обичали, и чакат в моята скромна чакалня, за да чуят безсърдечни, неописуемо жестоки вести. Не виждаш това, което виждам аз. Не, не го виждаш, Бентън Уесли! Ти разглеждаш чисти съдебни досиета, гланцирани снимки и неодушевени места на престъпления. Прекарваш повече време с убийците, отколкото с онези, чийто животът е бил отнет. А може би и спиш по-добре от мен. Вероятно продължаваш и да сънуваш, защото не се боиш от сънищата си.
Той излезе от къщата, без да каже дума. Наистина бях прекалила. Бях се проявила като нечестна и подла. Пък и това не отговаряше на истината. Сънят на Уесли Бентън беше винаги неспокоен. Той се мяташе в леглото, мънкаше на сън и мокреше чаршафите със студена пот. Рядко сънуваше или може би си бе наложил да не си спомня сънищата. Затиснах със солницата и пиперницата краищата на писмото на Кари Гретхен, за да не се огънат ръбовете. Нейните подигравателни, язвителни думи сега бяха веществено доказателство и не трябваше да бъдат докосвани или измачквани.
С „Нинхидрин“ или „Лума Лайт“6 можеше да бъдат открити отпечатъци от пръсти върху евтината бяла хартия или пък екземпляри с почерка й можеха да бъдат сравнени с това, което ми беше надраскала набързо. Тогава щяхме да докажем, че тя е писала това откачено послание, след като скоро предстоеше процесът за убийствата, извършени от нея във Върховния съд на Ню Йорк Сити. И съдебните заседатели щяха да видят, че не се е променила след петгодишно психиатрично лечение, за което е било плащано от техните данъци. Тя не изпитваше угризения. Дори се наслаждаваше на това, което бе извършила.
Не се и съмнявах, че Бентън е някъде наблизо, защото не го бях чула да потегля с БМВ-то си. Тръгнах бързо по наскоро павираните улици, като минах край големите тухлени къщи, измазани с хоросан, докато накрая го видях под едни дървета с поглед, зареян в каменистата пътека край река Джеймс. Водата беше леденостудена, с цвят, подобен на стъкло, а перестите облаци приличаха на неясно очертани варовикови пластове по избледняващо небе.
— Заминавам за Южна Каролина. Но преди това ще разтребя жилището и ще ти купя уиски — каза той, без да ме поглежда. — Ирландско уиски и бира.
— Не е нужно да тръгваш тази вечер — казах му аз. Страхувах се да се приближа до него. Изкосо падащата светлина осветяваше косата му, а вятърът я развяваше. — Трябва да стана утре рано, а ти можеш да тръгнеш, като замина аз.
Той мълчеше, вперил поглед в белоглавия орел, който кръжеше над мен, откакто бях излязла от къщи. Бентън бе успял да си облече червения анорак, но ми се стори премръзнал с гимнастическите си гащета. Беше скръстил плътно ръце на гърдите си. Адамовата му ябълка се помръдваше, като преглъщаше, а потиснатото му желание си личеше на едно потайно място, което бе позволено да виждам само аз. В моменти като този не знаех защо ме понася така безропотно.
— Не очаквай да бъда като машина, Бентън — казах спокойно за хиляден път, откакто се бях любила с него.
Той продължаваше да мълчи, а водата като че бе изгубила сили да тече надолу към града и издаваше приглушен ромон, като несъзнателно се насочваше към буйните бързеи, надолу към бентовете.