— Понасям само толкова, колкото мога — обясних аз. — А то е повече от мнозина други. Не очаквай прекалено много от мен, Бентън.
Орелът кръжеше над върховете на дърветата.
Стори ми се по-примирен, когато заговори накрая:
— Понасям повече от много други. И то донякъде, защото и ти го правиш.
— Да, така е, важи и за двама ни.
Приближих се до него и плъзнах ръце по гладния червен колан, който опасваше талията му.
— Да, знаеш добре, че е така — отвърна той.
Притиснах го силно в обятията си и забих брадичка в гърба му.
— Един от съседите ти ни наблюдава — забеляза той. — Виждам го през стъклото на летящата врата. Знаеше ли, че имаш зяпач в този богаташки квартал за бели?
Той сложи ръцете си върху моите и започна да повдига един по един пръстите ми.
— Разбира се, ако живеех тук и аз щях да надничам да те гледам — добави той и гласът му прозвуча насмешливо.
— Но ти живееш тук.
— Не. Само спя тук.
— Да поговорим сега за утре сутринта. Обикновено ме взимат от Очния институт към пет часа — обясних аз. — Затова смятам да стана в четири… — Въздъхнах и се запитах дали животът ми ще бъде все такъв. — По-добре да останеш тази нощ.
— Но няма да ставам в четири часа.
2.
Следващата утрин започна по неприятен начин на едно поле, което беше равно и почти синееше на първите слънчеви лъчи. Бях станала в четири часа. Уесли също стана, защото бе решил, че е по-добре да си тръгне, след като аз заминавам. Целунахме се набързо и почти не се погледнахме, докато тръгвахме към колите си. Бързата раздяла беше винаги по-лесна от продължителното сбогуване. Но докато карах по Уест Кари стрийт към моста Хюгенот, някаква тежест като че ли ме захлупи. Изведнъж се почувствах неспокойна и тъжна.
Знаех от досегашния си опит, че едва ли ще имам възможност да се видя с Уесли тази седмица и няма да има почивка, четене на книги или сутрини, когато ще спим до късно. Местата на пожарите никога не бяха лесни за разследване, ако не за друго, то най-малкото за това, че инцидент, свързан с важна личност в богаташко имение от община във вашингтонския окръг, щеше да придобие политическа окраска и да се наложи да давам писмени обяснения. Колкото повече внимание привличаше нечия смърт, толкова по-голям обществен натиск ме очакваше.
Лампите в Очния институт още не светеха, защото там не се занимаваха с научни изследвания, а и институтът не беше наречен на името на някой спонсор или важна личност. По няколко пъти в годината идвах тук, за да проверяват диоптрите на очилата ми или да ми преглеждат очите, но винаги ми се струваше странно да паркирам близо до поляни, откъдето ме взимаха с хеликоптер, за да ме оставят в центъра на някакъв хаос. Отворих вратата на колата си и познати далечни звуци се разнесоха над тъмни редици от дървета. Представих си изгорели кости и зъби, разпръснати в черни, плуващи във водата останки. В съзнанието ми се мярнаха за миг модерните костюми на Спаркс, строгото му лице и шокът от това ме накара да потръпна като в студена мъгла.
Видях силуета на някакъв хеликоптер, подобен на попова лъжичка, който летеше под нащърбената луна, докато събирах водонепромокаемите чанти, ушити от дебел плат, и издрасканата сребриста алуминиева кутия, която задължително взимах, като летях за някъде. В тях носех разните инструменти, нужни за аутопсиите, и други необходими неща, включително и фотографски пособия. Две коли и един камион-пикап забавиха скоростта си по Хюгенот Роуд, тъй като пътуващите из града не можеха да устоят и да не погледат как някой хеликоптер, който лети много ниско, се кани да кацне. Любопитните отбиваха на паркинга и излизаха да видят как перките му порят въздуха, като бавно и старателно избягват електрическите жици, локвите и тинята, или пясъка и нечистотиите, които можеха да затруднят кацането.
— Може би е Спаркс — каза възрастен мъж, пристигнал с някакъв ръждясал скапан плимут.
— Или пък са дошли да доставят орган за трансплантация — предположи шофьорът на пикапа, като за момент обърна поглед към мен.
Думите им бяха отнесени от вятъра като сухи листа, докато черният хеликоптер „Бел Лонг-Рейнджър“ буботеше с отмерен такт и без да се тресе, се спускаше плавно надолу. Неговият пилот — племенницата ми Луси, започна да кръжи над силно разлюляната скоро некосена трева, заляна от бялата светлина на приземяващите се фарове, и накрая кацна меко. Събрах нещата си и тръгнах срещу насрещния вятър. Плексигласовото стъкло беше матово и не можех да видя нищо през него, докато отварях задната врата, но познах голямата ръка, която се присегна надолу да вземе багажа ми. Качих се в хеликоптера, докато все повече превозни средства намаляваха скорост, за да наблюдават пришълците на фона на златните снопове светлина, които просветваха през върховете на дърветата.