Кейтлин остана на палубата, докато брегът се скри от погледа й. Стана почти девет, но в грила сервираха вечеря до десет и половина. Тя имаше достатъчно време да се изкъпе и преоблече.
Кейтлин се прибра в каютата си и посегна към сребристия тоалет за коктейли, който си бе купила за първата вечер на пътуването, но после реши да си облече памучна рокля.
Хайверът и десертите я очакваха.
„Нуждая се не от храна, а от сън без призраци и демони…“, помисли тя.
Мъркането на моторите.
Лекото полюшване на вълните.
Тези два звука я накараха да се почувства сякаш в майчината утроба — безопасен и топъл свят.
Може би затова сънят й донесе само кратки мигове на мъчение.
Океанът я люлееше, а бръмчащите мотори на кораба бяха сърцето на майка й.
„Болно съм — шепнеше сърцето на Маргарет. — Увредено съм. Умирам.“
Моторите на „Кралица Елизабет II“ произвеждаха достатъчно мощ, за да осветят целия Саутхамптън.
Движейки се със скорост двайсет и осем възела и половина, огромният кораб поглъщаше триста и осемдесет тона гориво на ден.
Това бяха само някои от любопитните подробности за „Кралица Елизабет II“, които Кейтлин научи между два и четири часа сутринта.
Имаше и още.
Плаващият хотел за хиляда и седемстотин пътници и хиляда членове на екипажа беше висок тринайсет етажа, дълъг колкото три футболни игрища и широк колкото едно. На кораба имаше два басейна, десет луксозни магазина, банка, девет бара, дискотека, пет ресторанта и по изчисленията на Кейтлин, достатъчно спасителни лодки.
За едно обичайно петдневно пътуване на борда стоварваха петнайсет килограма хайвер, шестнайсет хиляди яйца, хиляда бутилки шампанско и четвърт тон омари.
Според програмата, двайсет и трети април беше Деня на Сейнт Джордж, покровителят на Англия. Специалният коктейл за празника се наричаше „Хавайско кану“, а кафето — „Нормандия“. Професор по астрономия щеше да изнесе лекция за чудесата на вселената, а карикатурист щеше да покаже изкуството си, докато арфист гальовно дърпа струните на инструмента си. На всеки кръгъл час имаше аеробика, в два следобед започваше турнир по стрелба, запознаване с компютри и така нататък…
До четири сутринта Кейтлин бе запомнила всяка дума от брошурата.
Тя не можеше да заспи, пък и не искаше да се върне към мъчителните кошмари, затова излезе от каютата си и се разходи по палубата. Не срещна никого — нито човешко същество, нито фантом. Но не намери и спокойствие.
Луната блестеше гневно. Вятърът беше силен и гонеше посребрените вълни, прилични на призраци.
Съжалявам, мамо. Корабът е прекрасен и величествен, достоен наследник на онзи, с който си пътувала. И всички са ужасно мили. Но тревогата ми за Патрик и обезпокоителните кошмари хвърлят сянка върху преживяването.
„Утре, щом разбера, че Патрик е добре, сенките ще се разсеят и ще видя великолепието на океана“, помисли Кейтлин.
Утре.
6.
„Кралица Елизабет II“
Вторник, 23 април
— Има известно забавяне, но те чувам силно и ясно, Стивън. А ти?
— Идеално.
— Добре. И така…
Кейтлин затаи дъх в очакване на отговора на Шеридан.
— Патрик страда от апластична анемия на костния мозък.
— Хубаво.
— И лошо, Кейтлин.
Дали, в края на краищата, апластичната анемия не беше вторична и причинена от нашествието на ракови клетки или на толкова екзотичен паразит, че още никой не бе успял да открие лек?
— Намери ли причината за апластичната анемия?
— Не. Но не мога да поддържам организма му. Ето защо се забавих с биопсията. Надявах се, че броят на тромбоцитите му ще се увеличи преди процедурата. Но всеки тромбоцит бе консумиран буквално за секунда. Същото стана и когато преляхме червени кръвни клетки.
— Трябва да са му преливали кръв и преди. — Това беше логичното заключение. Патрик вероятно бе станал свръхчувствителен следствие на масивни, спешни кръвопреливания.
— Той каза, че не са му преливали кръв — продължи Стивън. — Бил е в болница само веднъж, когато е бил петнайсетгодишен, и не си спомня да са му преливали кръв. Свръхчувствителността му може да е вродена. Вчера не споменах за това, Кейтлин, защото не бях сигурен колко е сериозно.
Състоянието на Патрик наистина беше сериозно. Ако червените му кръвни телца не можеше да бъдат подменяни и продължаваха да намаляват, той щеше да умре там, в болница „Мемориъл“, пред очите на един от най-добрите хематолози в света.