Но, от друга страна, въпросът беше личен и Кейтлин нямаше право да споделя поверителна информация с най-добрия психиатър в Уестуд.
Не. Всъщност това й беше строго забранено.
И в същия миг тя погледна към прозореца над леглото. Нещо или някой сякаш я принуди да го стори.
Кейтлин видя синьо като сапфир небе. Лазурен океан. Сребристобяла мъгла на хоризонта. Блестящи оттенъци на синьото. И още нещо. Тя съзря магията.
„Да, майко, ти имаше право. Тук правилата се променят. Отговорностите, които са в сила на брега, в океана лесно се забравят и без усилия се пренебрегват.“
Кейтлин се усмихна, докато се мъчеше да обгърне необхватната синя магия. „Дай ме под съд, Патрик.“
Тя взе слушалката и набра номера.
Аманда беше свободна в момента.
— Дано да си на борда на „Кралица Елизабет II“.
— Не се притеснявай, Аманда. Точно там съм, където трябва да бъда. На кораба има сателитна телефонна връзка.
— Да, личи. Има известно забавяне. Добре ли си, Кейтлин?
— Да. Искам да те помоля за една услуга. Трябва да видиш Патрик Фолкнър. Отдавна искам да се запознаете. Трябваше да бъда по-настоятелна.
Аманда не отговори веднага.
— Всъщност ние се познаваме.
— Така ли? Тогава ще бъде по-лесно. Патрик се нуждае от теб, Аманда.
— Нуждае се от мен?
— Току-що му поставиха диагноза апластична анемия. Първична е, но някаква вродена свръхчувствителност не позволява броят на червените му кръвни телца да остане постоянен. Търсим донор на костен мозък. А през това време Патрик трябва да разговаря с теб.
— Не с мен, Кейтлин, а с теб.
— Не. Разговорът трябва да бъде личен, Аманда, а не по телефона. Но защо не искаш да говориш с него?
„Защото си позволявам страховете ми да надделеят. А не мога да допусна такава победа. Не и сега, когато Патрик може би се нуждае само от едно-единственото, което наистина мога да му предложа.“
— Аманда?
— Разбира се, че ще говоря с него, Кейтлин.
— Благодаря.
„А аз ще намеря Джеси Фолкнър, враждебно настроеният брат близнак и автор на еротични трилъри, мъжът, известен на хилядите си почитатели под псевдонима Грейдън Слейк“, зарече се Кейтлин.
7.
Отделение по хематология
Болница „Мемориъл“ Уестуд
Вторник, 23 април
Хванат в капан. Затворен в клетка.
Така ли се бе чувствал Джеси? Неспокоен. Разгневен. Измъчван от отчаяно желание да бъде свободен.
За Джеси мъчението бе продължило години. По-точно четири години, три месеца и осем дни. А за Патрик — само няколко часа. Но безкрайни.
Клетката на Джеси Фолкнър беше затворническата килия. Безмилостно пленничество, от което нямаше надежда за бягство. Всеки опит да го стори включваше огромен риск и гарантираше още години зад решетките.
А клетката на Патрик? Стаята, в която сега беше затворен, се намираше в болница „Мемориъл“ в Уестуд и Патрик можеше безпроблемно да избяга оттам, но щеше да бъде изложен на смъртна опасност.
Той бе станал изключително уязвимо същество. И най-малкото порязване можеше да предизвика фатален кръвоизлив. И кръвта щеше да престане да тече, едва когато умреше.
„Трябва да се измъкна оттук.“ Само това имаше значение. Думите непрекъснато отекваха в съзнанието му.
Щеше да умре, така както преди години едва не се удави.
На всяка цена трябваше да се измъкне от болницата.
Това беше съвсем лесно. Той не беше облечен в затворнически дрехи, а в пижама, пък и шкафчето с дрехите му беше срещу леглото.
Лесно. Без усилия. Ако не обръщаше внимание на световъртежа. Все по-силно му се виеше свят в резултат на загубата на кръв, която му бяха взели, за да направят диагностични изследвания, а после трудно можеха да спрат. На ръцете му имаше огромни синини, а дясното му бедро, където бяха правили биопсията, беше тъмно лилаво.
Патрик взе дрехите си, опитвайки се да не обръща внимание на световъртежа. Със същата решителност избягваше и да се погледне в огледалото.
Но той видя ръцете си. Пръстите му трепереха както никога дотогава.
Дали и пръстите на Джеси бяха треперили така в деня на освобождаването му от затвора? Призрачно бледи и треперещи в очакване на свободата.
Свободата. Думата предизвика силен световъртеж. Доктор Патрик Фолкнър може би щеше да избяга от луксозната си болнична стая. Но затворничеството му щеше да остане в него — заболелият му костен мозък, недостатъчният брой тромбоцити и червените кръвни клетки, които намаляваха с всеки изминал ден, тънещи в блажено неведение за последиците от гибелта им.