Кръвните му клетки не се влияеха от възрастта. Патрик бе убеден, че няма да умре от естествени причини.
Но за щастие, смъртта му щеше да бъде милостиво бърза. Мозъкът му щеше да се удави в прилив на кръв. Дори ако тромбоцитите му успееха да спрат смъртоносния поток, клетките му щяха да се задушат. Първо щяха да умрат не толкова важните органи, а последни — сърцето и мозъкът, за които всички други се бяха жертвали.
Патрик щеше да бъде в съзнание до края. Щеше да усеща ударите на сърцето си, които щяха да стават все по-бързи, докато органът се опитва да изтласква намаляващата кръв. Патрик щеше да почувства и задушаването на черния дроб, гладната смърт на далака и агонията на бъбреците.
Той щеше да избяга от луксозния си затвор. Но нямаше да намери свободата.
А Джеси? Дали бе намерил свободата, след като бе излежал присъдата и бе платил дълга си към обществото? Или и за него остатъкът от живота бележеше началото на смъртта?
Джеси, Всяка минута от затворничеството му тежеше и на Патрик. Макар да се опитваше да го мрази, Патрик бе обсебен от представата за малката му килия.
Джеси беше досущ див, но величествен звяр, който не можеше да бъде сломен. Затворът несъмнено не го беше прекършил. Джеси Фолкнър бе прекарал годините там, обзет от безпокойство и кипяща ярост.
Дали бе изпитвал и други чувства? Разкаяние? Угризения? Дали близнакът, с когото някога имаха толкова силна връзка и се разбираха без думи, бе долавял терзанията на Патрик?
Дали в момента усещаше, че костният мозък на Патрик умира? Щеше ли да почувства мига, в който сърцето на Патрик престанеше да бие? Щеше ли да го е грижа?
Или най-после Джеси щеше да бъде свободен.
Откакто поставиха диагнозата, сърцето на Патрик изпращаше трескави заповеди на съзнанието си да помоли Джеси да му дари костен мозък. Патрик дори настояваше — но само в съня си.
Да, в онези прекрасни сънища Джеси отговаряше. Да, разбира се, че ще ти дам костен мозък, Патрик, щом се нуждаеш от това. Ти си мой брат, близнак. Обичам…
Но сънят се превръщаше в кошмар. Двамата плаваха с яхта. Джеси отговори на молбата му за костен мозък с мрачен смях и изумен, гневен поглед. Сетне Патрик се озова във водата, а Джеси престана да се смее. Само се вторачи в него, доволен, че Патрик се дави.
После кошмарът стана още по-лош, защото, в края на краищата, Патрик не се удави. Той беше спасен. Тя го спаси. Но тя обичаше Джеси, не Патрик. Пръстите й бяха отрупани с диаманти, подаръци от Джеси. Патрик бе заслепен от блясъка им.
„Искаме да живееш — каза тя. — Ето защо, Джеси ще ти даде костен мозък. Но само това. Не можеш да имаш мен, Патрик. Аз принадлежа на Джеси.“
Кошмарът не избледня дори от ярката светлина на южнокалифорнийското слънце, докато Патрик се готвеше да избяга.
И тогава видя отражението си в огледалото в болничната стая. Зловещият интерес го накара да се вторачи.
Образът му бе поразителна смесица от контрасти. Кожата му беше бледа като на смъртник, а сините очи — ярки, блестящи, ясни и студени. Патрик приличаше на ранен древен воин в битка, в която единствените оръжия бяха мускулестата плът и непреклонната воля.
Той наистина беше боец. Но в различна война. В съвременния конфликт между живота и смъртта. Лекарите бяха генералите в този ожесточен сблъсък. Врагът беше тленността, а жертвата или плячката — обикновеният войник или пациентът.
Доскоро Патрик беше генерал, а сега бе станал войник. Но тялото му представяше доказателства, че диагнозата е поставена отдавна. Мускулите му изглеждаха силни и корави, но тази илюзия за здраве и жизненост беше погрешна.
Образът в огледалото разкриваше истинската си същност — тяло, готово за аутопсия и вече толкова немощно, че копнее да легне в пръстта.
„Намери Джеси! Помоли го.“
Безмълвните заповеди — отчаяни призиви на клетките, които вече се задушаваха от недостиг на кислород се въртяха като вихрушка в съзнанието и замъгляваха зрението му.
Да намери Джеси? Да го помоли да спаси живота му?
Изведнъж зрението на Патрик се избистри, престана да му се вие свят и истината се избистри с кристална яснота.
Да помоли Джеси?
Не. Патрик предпочиташе да умре.
Така и щеше да стане.
На вратата предпазливо се потропа. Звукът беше толкова тих, че Патрик се запита дали не е плод на въображението му.
Може би Смъртта бе дошла да го вземе. Но Тя сигурно беше по-настойчива от лекарите и медицинските сестри, които се приближаваха до вратата му.
Онзи, който стоеше пред стаята му, чакаше разрешение да влезе. Ако Патрик не отговореше, посетителят несъмнено щеше да си отиде. Тогава чий глас каза „Влез“?