Патрик знаеше, че това е гласът на демона, който бе намерил убежище в костния му мозък.
Сатанинският инквизитор искаше Патрик да страда още повече, макар и по начини, които нямаха нищо общо със задушаващите се клетки, и да жадува за нещо по-съществено в живота от молекулите на кислорода във въздуха.
Тя застана пред него.
Ангелът с медночервеникавите коси от кошмара му.
Жената със теменуженосините очи от сънищата му.
„Искаме да живееш — казваше му тя в онези сънища, — но не можеш да ме имаш, Патрик. Аз принадлежа на Джеси.“
Това, разбира се, беше метафора, въображаема представа, дължаща се на болестта.
Аманда Прентис не принадлежеше на Джеси.
Тя дори не го познаваше.
— Здравей, Аманда.
— Здравей, О, ти…
— Обличам се. — Патрик грабна ризата си и покри голите си гърди.
— Напускаш болницата?
— Да. Научила си за апластичната ми анемия, нали?
— Кейтлин ми каза. Предпочиташе да ти се обади от кораба, но сателитната връзка е бавна и е някак неудобно…
— По-неудобно от това?
— Не е задължително да е неудобно. — „Трябва да го накарам да говори за страховете си“, помисли си Аманда. — Може само… да поговорим.
Тихо произнесените й думи предизвикаха изумителна реакция — неочакван и силен гняв, съвсем нехарактерен за Патрик. Но тонът му беше леденостуден.
— Имаш предвид като лекар с пациент? Състрадателен психиатър към умиращ хирург?
— Ядосан си.
— Да — призна той, опитвайки се да овладее гнева си. — Но обикновено е така, нали? Беше отдавна, но паметта ми е силна. Доколкото си спомням, доктор Кюблер-Рос определя пет фази на танатогенезата — гняв, отрицание и изолация, депресия, пазарене и примирение със смъртта. Нали така? Правилно ли съм запомнил?
— Да. Но, Патрик…
— Запознат съм с този въпрос, но не съм специалист. Съгласен съм дори, че напътствията на професионалист може да ми помогнат да преодолея втората фаза, преди да е станало късно. Но аз съм взел решение и в качеството си на пациент имам правото да го направя. Ще прекарам още време с гнева си. Всъщност, може да се отдам на гнева си до горчивия край. Освен ако…
— Какво?
„Освен ако не се разголиш пред мен, казано метафорично. Може да се редуваме да показваме неподправени и ясни емоции. Нещо като психологически покер.“
Мисълта беше жестока — сарказъм, който се простираше далеч отвъд присмеха за избраната от нея професия, Патрик бе видял реакцията на Аманда към голите му гърди. Страх, силен като гнева му.
Що за чудовище се пробуждаше у него?
— Нищо. Искам да напуснеш стаята ми, Аманда.
„Веднага, докато още контролирам злия демон, обсебил костите ми. Той иска да бъде пуснат на свобода, Аманда. Да демонстрира увереността си по прекия път към фазата на примирението със смъртта. Методът е съвсем прост. Ще ти кажа нещо толкова жестоко, че единственият ти възможен отговор ще бъде: Приемам, че умираш, Патрик. И се радвам. Дълбоко съм грешала относно мнението си за теб.“
Наистина ли демонът беше толкова безкористен и мислеше само за нея?
Или искаше да обиди Аманда и да я накаже, че толкова късно се е появила в живота на Патрик?
— Патрик, моля те, позволи ми да…
— Вървете си, доктор Прентис. Моля ви. Вървете си.
Аманда изпълни желанието му безмълвно.
Преди да се обърне, теменуженосините й очи блеснаха. „Това не си ти, Патрик. Знам, че не си.“
„Тогава кой?“, запита се той, когато вратата безшумно се затвори след нея.
И в същия миг Патрик разбра отговора — самоличността на своенравния и жесток демон.
Патрик предположи, че в това има зловеща логика. С наближаването на смъртта, се утвърждаваше нещо зло, дълбоко скрито в душата му. Това зло несъмнено щеше да докаже родството с близнака му.
Кое беше чудовището, предизвикало такъв гняв у него? И такава жестокост?
Джеси, разбира се.
Джеси.
8.
Библиотеката на „Кралица Елизабет II“
Вторник, 23 април
— Мога ли да ви помогна? — попита библиотекарката.
— Да, благодаря. Имате ли романите на Грейдън Слейк? Не ги открих по лавиците.
Кейтлин търсеше името на издателя. После щеше да проведе още един телефонен разговор. А може би няколко. Нямаше да е лесно да го убеди да й каже телефонния номер на един от най-четените и най-потайни писатели, особено след като Кейтлин трябваше да бъде изключително дискретна какво казва.
Но тя щеше да намери номера. Невписването в указателя на личните телефонни номера беше на мода сред известните личности, които живееха в Лос Анджелис. Кейтлин много пъти бе издирвала такива номера, когато й беше необходимо съгласието на роднини, за да оперира техен близък, който е в безсъзнание… или за да уведоми някое семейство за смъртта на близък.