Тя умееше да убеждава телефонните компании, „Услуги“, частните охранителни фирми и дори полицията в Лос Анджелис да нарушават правилата.
Правилата не важаха, когато въпросът беше на живот и смърт.
Както и по време на морско пътешествие.
— Имаме романите му — отговори библиотекарката. — Но щом ги няма на лавиците, боя се, че са ги взели. Това не е изненада. Той е изключително популярен. Очаквам и „Синя луна“.
— „Синя луна“?
— Най-новият му роман.
— А случайно да знаете кой е издателят му?
— Не, но мога лесно да разбера. — Библиотекарката се обърна към компютъра на бюрото си и започна да натиска клавишите, като продължи да говори: — Американските или британските издатели ви интересуват?
— Американските.
Библиотекарката се намръщи.
— Изглежда не разполагам с името им. Всичките ни екземпляри са публикувани в Англия. Но във видеотеката ни има „Снежният лъв“ и тъй като децата на борда са малко, касетата сигурно е на лавицата.
Жената поведе Кейтлин към видеозалата.
— Аха — усмихна се тя, когато извади единствената останала касета. — Името на издателя може да е някъде в надписите.
— Да — измънка Кейтлин, изумена, че Грейдън Слейк е автор на една от най-популярните книги за деца. — Той е написал „Снежният лъв“?
— Малко шокиращо, нали? Трилърите му едва ли са подходящи за деца. Но „Снежният лъв“ е… О, сигурно сте го гледали.
— Не.
— Тогава ви очаква приятна изненада. Говоря сериозно. Но не искам да ви карам да гледате целия филм, ако не желаете. Вижте само надписите.
— Ще го гледам. Всъщност отдавна искам да го сторя.
„От онзи ден преди три години, когато ми се обадиха по телефона с отчаяна молба…“, помисли си Кейтлин.
— Спирачките отказали и автобусът излязъл от шосето и паднал в пропастта. За щастие, повечето деца не са пострадали. Мислехме, че и с него всичко ще е наред, но се оказа, че не е така.
— В какъв смисъл? — хладнокръвно попита Кейтлин, надявайки се да успокои разтревожения, млад лекар от патологията, който работеше в малка и зле оборудвана болница наблизо и затова бе потърсил съдействие и помощ от „Мемориъл“.
— Проблемът е сърцето му. Ето защо ви се обаждам. Има наранявания в областта на гърдите. Счупени ребра. Може би фрактура на гръдната кост. Кръвното му налягане спада, а дишането се учестява. На рентгеновата снимка се вижда сянка с формата на бутилка.
— Тогава перикардът се е напълнил с кръв.
— Така изглежда.
— Започнахте ли да я изтегляте?
— Никой тук не смее да направи перикардиоцентеза, особено на дете. Освен това в момента състоянието му е стабилно. Но смятаме, че трябва да бъде прегледан. Ще го направите ли, доктор Тейлър?
— Сигурен ли сте, че е безопасно да го транспортирате? Ако не може, ще ви давам указания по телефона как да направите перикардиоцентеза.
— Безопасно е. Засега. Да кажа ли на персонала, че ще го приемете?
Историята беше скалъпена. Но Кейтлин не се съмняваше, че пациентът е в беда и младият лекар, който й се обади, се чуди какво да направи.
— Да. Ще го приема.
— Чудесно! — облекчено въздъхна той. — Веднага ще уредя прехвърлянето. Но бихте ли изчакали още малко? Доктор Джонсън, шефът, иска да ви каже някои неща за семейството на момчето.
Кейтлин чу радостните възгласи на младия лекар, който съобщи на колегите си, че критично болният им малък пациент ще бъде откаран в „Мемориъл“.
— Ще го вземат! Доктор Тейлър. Да, сериозно.
Докато чакаше шефът да се обади, тя се разтревожи за новия си пациент. Не беше необходимо да губи време, за да чуе предупрежденията на родителите, които варираха от деликатното здравословно състояние на майката или бащата до подмятането, че единият или и двамата вече са се свързали с адвокат.
Кейтлин имаше лошо предчувствие.
— Високо оценяваме готовността ви да поемете грижата за малкия Тими — каза Джонсън. — Става дума за Тими Аскуит, доктор Тейлър. Синът на Робърт и внукът на Тимъти.
— Робърт? Тимъти?
— Робърт Аскуит. Тимъти Аскуит.
— Съжалявам. Имената не ми говорят нищо.
— Сериозно? Тогава се радвам още повече, че се обадихме на вас.
Това означаваше, че пръстите й няма да треперят, докато оперира.
Робърт и Тимъти Аскуит сигурно бяха хирурзи. Лечението на членовете на семействата на колеги винаги беше трудно, а оперирането на децата на други хирурзи можеше да бъде кошмарно, особено ако родителите се намесеха. Но и Кейтлин можеше да бъде настоятелна. Тя беше непреклонна, когато състоянието на пациента не й позволяваше да рискува.