Кейтлин се изуми, защото току-що бе чула от устата на петгодишно дете съвсем точно описание на сложния механизъм на автосоматичната рецесивна генетика.
— Това е част от филма.
— Звучи чудесно.
— Да, така е. Но макар че „Снежният лъв“ не е тъжен, а весел, пак те кара да плачеш. Дори дядо плака. Въпреки че е чел книгата.
— Книгата?
Тими кимна енергично, после гордо обясни:
— Аз му я дадох. Помолих го да ми я прочете, защото ми е любимата. И после говорихме какъв страхотен филм би станал.
— Идеята за филма е била твоя, така ли?
Тими поклати глава.
— Не. На дядо. Татко се колебаеше, но дядо настоя. И филмът наистина е хубав.
Кейтлин нямаше представа дали милионерът се интересува от изключителния успех на новия му филм. Но знаеше, че Тимъти Аскуит несъмнено е загрижен за здравето на любимия си внук.
— Ако мога да направя нещо за вас, доктор Тейлър, каквото и да е, моля ви, кажете ми. Разбира се, нищо не може да се сравни с онова, което направихте за нас. Всички го съзнаваме, но…
— Благодаря, господин Аскуит. — Робърт, Фей и Лилит я наричаха Кейтлин и тя също се обръщаше към тях на малките им имена. Но когато разговаряха с господин Тимъти Аскуит, използваха фамилните си имена. Кейтлин не можеше да си представи да го нарича другояче. — Щастлива съм, че всичко е наред. Не ми е необходимо нищо повече.
„Но сигурно има нещо, от което болницата се нуждае.“ Тимъти Аскуит постави въпроса пред директора на „Мемориъл“.
Болницата разполагаше с модерна техника, но непрекъснато се появяваха нови изобретения.
Тимъти Аскуит не се задоволи да купи само апаратура. Той реши да построи цяло крило за сърдечна хирургия.
Тимъти Аскуит предпочете дарението му да остане анонимно. Кейтлин също отказа да гравират името й на бронзова плака.
Крилото щеше да се нарича само Институт по сърдечни заболявания и щеше да бъде най-модерно оборудваното болнично заведение в света.
Семейства Аскуит се върнаха в домовете си в Лос Анджелис и в Лондон. Кризата премина. Но наследството им остана. Мнението на Кейтлин се смяташе от съществено при всяка хирургична намеса в Института. Тя получи красива коледна картичка от Робърт и Фей. След поздравленията и пожеланията имаше радостна вест — те очакваха още едно бебе, което трябваше да се роди по Нова година.
След месец я потърсиха, докато Кейтлин беше в операционната зала. Тя не се изненада, че Лилит Аскуит е в Лос Анджелис. Сигурно бе дошла да види новороденото си внуче.
Изненадващото беше, че Лилит й се обажда.
— Остави ли съобщение? — попита Кейтлин.
— Да. Дълго — отговори секретарката й. — Иска да те види. Нямам представа защо. Беше невероятно учтива. С онзи прелестен британски акцент. Имах чувството, че говоря с кралска особа. Както и да е, отначало искаше да те покани на закуска, обяд или вечеря. Но после оттегли поканите си, сякаш бяха твърде нахални.
„Типично за Лилит — помисли си Кейтлин. — Нежеланието на една дама да се натрапва.“ А Лилит Аскуит наистина беше дама.
Тя идеално допълваше съпруга си. Тя беше изключително изтънчена и строго елегантна. Но Лилит съвсем не беше декоративен придатък. Духовната й сила и достойнството на кралица я правеха идеална съпруга за Тимъти Аскуит. Както и очевидната обич помежду им.
Кейтлин й се обади и долови напрежение в гласа й, затова предложи да се срещнат веднага.
Лилит Аскуит изглеждаше уморена и болнава на вид.
— Много мило от твоя страна, че дойде, Кейтлин, макар че си на повикване.
— За мен е удоволствие да те видя. Само съжалявам, че не можахме да се срещнем някъде по-далеч от болницата. Какво има, Лилит? Нещо с бебето ли?
— Не. Той е в отлично състояние. И Фей, и Робърт са добре. И Тимъти. Боя се, че става дума за мен, Кейтлин. Аз имам проблем.
Кейтлин не се изненада от откровението, но я изуми нотката на извинение в тона на Лилит.
— Ще ми кажеш ли какво ти е?
— Да. Ти ще си първата. Дори Тимъти не знае, макар да усеща, че нещо не е наред. Разболях се през декември, докато бяхме в Хонконг. Върнахме се в Лондон и лекарят ми откри нещо съвсем различно от грипа. Но беше Коледа и наближаваше бебето да се роди. С нетърпение очаквахме пътуването до Лос Анджелис. Казах на Тимъти, че ми няма нищо. Убедена съм, че не ми повярва. След всичките тези години, прекарани заедно, се познаваме отлично. Но той не настоя. Чака да му кажа истината.
— И каква е истината?
— Рак. На лявата ми гърда.
— О, Лилит!
— Предполагам, че в днешно време има надежда да се излекуваш от рак.
— Да, разбира се. Но колкото по-скоро започнеш лечението, толкова по-добри са перспективите.