„Предполагам, че ще разбера“, помисли си Патрик и се намръщи още повече. Наистина ли щеше да отиде в дома на Аманда? Само няколко часа, след като бе напуснал болницата, въпреки лекарската забрана? Да, щеше да го направи. Защото не искаше всичко да свърши така.
Не с гняв, нито с жестокост.
Но какво по-точно щеше да свърши? Взаимоотношенията му с Аманда? Включително срамният и недопустим епизод в болничната му стая, той я бе виждал три пъти. „Три незабравими пъти“, поправи се Патрик, докато отслабналата му ръка посягаше към ключовете за колата.
Всичко започна преди седмица, в онази нощ във вторник, след като бе пристигнал в Лос Анджелис…
Беше почти полунощ. Патрик се прибираше вкъщи. Трябваше само да се отбие в спешното отделение.
— Има ли новопостъпили пациенти? — попита той.
— Не — отговори Триш, дежурната сестра.
— Добре. Тогава си тръгвам. Между другото, има ли някъде наблизо отворен магазин, Триш?
Тя погледна закачливо чаровния завеждащ на травматологията.
— За хранителни стоки ли, доктор Фолкнър?
— Да.
— Да не сте открили, че в жилището ви има кухня?
Патрик се усмихна.
— Нещо такова.
— Ех, мъже. Да, има отворен магазин. Казва се „Ариел“ и работи денонощно. Намира се само на три пресечки оттук.
— Вероятно е толкова малък, че не съм го забелязал.
Всъщност „Ариел“ беше голям магазин с аранжирана в синьо-зелено витрина. Патрик го бе виждал, защото всеки ден минаваше оттам, но явно го бе взел за музей на модерното изкуство.
Убеждението, че това е галерия, остана, дори когато Патрик видя отблизо магазина и влезе. Осветлението беше ярко, а подът от лакирано дърво. Вътре се разнасяха различни ухания — на рози, на кафе и на току-що изпечени кроасани. Чуваше се и музика. Чайковски.
„Ариел“ беше наслада за сетивата.
Магазинът имаше много клиенти, но в този късен час повечето посетители бяха лекари от „Мемориъл“. Патрик разбра това по болничните им дрехи. Но знаеше имената само на неколцина от тях.
Но те го познаваха. В последния брой на месечния вестник на болницата имаше статия за него. И в случай че някой не си направеше труда да я прочете, снимката му украсяваше многобройните павилиони и информационни табла в „Мемориъл“.
Досущ като кампания на ФБР за издирван престъпник.
Доктор Патрик Фолкнър наистина беше изключително търсен и радушно посрещан. Доста усилия им струваше да го привлекат от Манхатън в „Мемориъл“. Патрик беше сигурен, че решителната му приятелка и „сестра“ е играла ключова роля в плана. Но Кейтлин отричаше да има нещо общо с това. Тя беше щастлива, че общите усилия най-после се бяха увенчали с успех. Патрик също беше доволен, че отиде в „Мемориъл“. Но тайно броеше дните до появата на следващия вестник, когато снимките му щяха да бъдат заменени с по-скорошни вести.
Патрик тръгна към секцията за кафе.
В отсрещния край имаше само една жена, която разглеждаше чайовете. Тя стоеше неподвижно и съсредоточено се бе вторачила в пакетчетата.
Той проследи погледа й. Вниманието й, изглежда, не беше фокусирано върху самите чайове, а върху цените им.
Но тя не приличаше на жена, която би се притеснявала за цените. Синият й костюм беше елегантен и очевидно ушит по поръчка. На ушите й висяха златни обеци, а на шията — верижка. Беше обута в скъпи обувки.
Патрик я огледа заинтригувано. Тя излъчваше смелост и емоционалност, но в същото време имаше крехък и уязвим вид.
Неочакваната среща го развълнува.
Червеникавозлатистите й коси бяха вдигнати на кок.
Беше висока. Раменете й бяха изправени, а осанката — идеална, като на манекен.
А може би наистина беше манекен. Или актриса.
И сигурно не искаше да я разпознаят.
Но жена, която търси уединение, не би се облякла толкова изискано, за да отиде до магазина. И би разпуснала косите си, за да не видят лицето й.
Патрик още не беше видял лицето й.
„Погледни ме. Не се крий“, опита се да й внуши той.
Но тя се бе съсредоточила върху чайовете.
Устните й обаче се движеха. И леко поклащаше глава.
„Погледни ме!“
Патрик видя като на забавен каданс реакцията й на безмълвната молба на сърцето му. В този великолепен миг животът му премина пред очите му — калейдоскоп от образи, в който незначителното му минало и болката от него изчезнаха безследно.
Косите й блеснаха, докато се обръщаше, и Патрик най-сетне видя очите й — теменуженосини, учудени, ясни и чисти като безоблачно небе. Прекрасните й устни радостно промълвиха „Здравей“.