Патрик придружи Аманда. Пациент психопат, приет в травматологията можеше да е ранен или да буйства. Или и двете.
Травматологията беше наблизо. Двамата мълчаха. Адреналинът бушуваше в кръвта им, докато се опитваха да прояснят мислите си. След няколко минути трябваше да се съсредоточат върху случая — кръвопролитие, безумие или и двете. Доктор Прентис и доктор Фолкнър трябваше да потиснат шока и ужаса си и да се концентрират върху онова, което трябваше да се направи.
Имаше кръв, но проблемът не беше психически. Оказа се, че става дума за бременна пациентка. Тя беше в спешното отделение, защото раждането бе започнало и дори бързото пренасяне в родилното отделение би било твърде рисковано.
Беше много по-безопасно да дотича екип от акушери. И завеждащият на отделението по акушерство бе направил точно това. Макар че раждането изобщо не беше безопасно. Нито за майката, нито за детето. Бебето се бе обърнало с краката напред — най-опасният начин да излезеш на белия свят.
Интелигентните, теменуженосини очи на Аманда не се откъснаха от пациентката, докато тънките й пръсти се плъзнаха в хирургичните ръкавици с грациозността на дама, която поднася следобеден чай.
Дама, разполагаща с много свободно време.
Омъжена дама.
Патрик видя диамантения пръстен на ръката й.
Трябваше да се досети. Кейтлин трябваше да му каже.
Аманда беше омъжена. Може би бракът й беше нещастен. Но все пак беше омъжена. Сега думата „съпруга“ можеше да бъде добавена към списъка от определения, които описваха Аманда Прентис. Съпруга. Ангел. Психиатър. Акушерка.
Боец. Тук, в травматологията, Аманда контролираше положението. Може би душата й се раздираше от личен конфликт — жена, изпитваща влечение към мъж, който не й е съпруг. Красива жена, чието единствено желание е да се скрие. Но в професионално отношение тя не прояви абсолютно никакво колебание. Аманда беше спокойна и компетентна.
— Сюзан ще дойде колкото може по-бързо — каза Триш.
— Къде е анестезиологът?
— Цезарово сечение ли искаш да правиш?
— Може да се наложи. Бих искала анестезиологът да е тук.
— И аз — тихо каза Триш. — Повиках спешно подкрепления, но…
— Добре — рече Аманда и решително се отправи към пациентката.
Акушерът, който бе изпръскан с кръв и пребледнял от безпокойство, с благодарност й отстъпи мястото си пред родилката.
Патрик знаеше, че е късно да обърнат бебето. Смъртта щеше да настъпи със сигурност, ако някой се опиташе да го върне в майчината утроба.
Жребият бе хвърлен и борбата на живот и смърт започна. Трябваше да се бърза и да се действа внимателно. Времето беше от критично значение. Матката се свиваше, изхвърляйки съдържанието си и напомняйки на бебето, че е време да излезе. За детето, раждащо се с главата напред, силните мускули на матката бяха желани съюзници. Но ако главата се покажеше последна, мускулите можеше да се стегнат около тънкия врат и да задушат детето в стремежа си да го изхвърлят навън.
Бебето трябваше да се извади бързо. И внимателно. Всяко погрешно преценено и нетърпеливо дърпане можеше да увреди необратимо крехките органи на детето.
И Аманда правеше точно това — действаше бързо и решително, но внимателно.
Очите й бяха затворени. Червеникавите й клепки не потрепваха. Движеха се само опитните й пръсти.
Неочаквано очите й се отвориха, сякаш образите под склопените клепачи бяха по-ужасни от картината пред нея. Патрик видя, че теменуженосините й очи блестят от ярост.
Ярост. Но защо? Дали се ядосваше, че въпреки усилията й, крехкият живот ще умре? Гневът от победите на смъртта беше нещо, което Патрик разбираше. Безпомощността пред безмилостните прищевки на съдбата предизвикваше гняв и отчаяние във всички лекари.
Но ярост? Реакцията на Аманда изглеждаше необикновена. Но и случаят беше необикновен. Смъртта се подиграваше, злорадстваше и демонстрираше необикновената си сила да убива, преди животът да е започнал.
Но момиченцето излезе на белия свят не мъртво, а с рев.
А може би пееше, заявявайки, че е сила, с която трябва да се съобразяват, също като жената, спасила живота й.
Ангел, съпруга, психиатър, акушерка и боец.
— Защо не поемете случая? — обърна се Аманда към притеснения и объркан акушер, после излезе, без да каже нито дума на майката, чийто живот също бе спасила.
Докато вървеше, тя махна престилката, ръкавиците и маската си и ги хвърли в коша до вратата на отделението по травматология.
Аманда все така се движеше грациозно, но крайниците й бяха натежали от ярост.
Патрик я последва.
Беше загрижен за нея.