Най-малкото действаше от името на Кейтлин, която би постъпила по същия начин при подобни обстоятелства.
— Аманда?
Тя се стресна и се обърна. Явно се смути.
— Патрик…
— Кажи ми какво има — настоя той, надявайки се да я хване неподготвена. — Ще изкажа едно прибързано предположение. Имаш опит в акушерството.
Патрик се надяваше на усмивка. Но Аманда не се усмихна. Очите й бяха помръкнали. Лицето й беше навъсено. Само червеникаворусите й коси блестяха.
— Това беше предишната ми професия.
— И поради някаква причина вече не я практикуваш.
„Не съм в състояние да я практикувам. Не можех да се контролирам.“
И сега не можеше да се контролира. Аманда знаеше това и трябваше да замълчи. Но тя си позволи да заговори.
— Какво ще стане с онова бебе? Какви шансове има?
— Всички шансове, Аманда. Благодарение на теб. — Патрик знаеше, че тя не иска похвали. Всъщност ласкателствата щяха да предизвикат още по-силно смущение у нея. Аманда бе направила достатъчно.
— Момиченцето е абсолютно здраво, Аманда. Ще се справи отлично. Благодарение на теб. Целият живот е пред нея.
— Страхотен живот, няма що.
— Какви ги говориш?
— Каквото и да казват политиците, в тази страна, в този град и в тази болница за бременните се полагат отлични грижи, независимо кои са и колко пари имат. Престъпление е, че майката на момиченцето не е потърсила медицински грижи, Патрик. Ако го беше направила, щеше да се разбере, че плодът е обърнат с краката напред и бебето щеше да бъде извадено с Цезарово сечение. И тогава нямаше да има никаква опасност за детето.
— Но ти мислиш, че истинските опасности за момиченцето тепърва започват.
— Да.
Патрик я погледна загрижено.
„Ставам луда, когато се заговори за това, Патрик. Патологичен случай. И трябва да ти кажа още неща, за да те убедя в това.“
— Знаеш ли какво ми се искаше да направя, докато държах момиченцето?
— Да не я пускаш.
— Да — прошепна тя.
„Виждаш ли колко съм ненормална?“
Но Патрик Фолкнър не съзираше безумие в това желание.
— И аз изпитвам същото, когато някое дете е ранено, защото не са му сложили предпазен колан в колата или защото едва проходил малчуган се разхожда по уличното платно или пада в басейн. Изглежда, за да помогна наистина, трябва да правя много повече неща, отколкото само да оперирам.
— Но никога не си мислил сериозно да отвлечеш пациент, нали?
— Кой знае? Но съм се намесвал, когато съм имал неоспоримо доказателство за нехайство. — Патрик се намръщи. — Не че намесата ми винаги е давала резултата, на който съм се надявал.
— Децата са били връщани на семействата им, които ги малтретират.
— Да. Не вярвам в свещеността на кръвта, както, изглежда, правят в нашите съдилища — усмихна се той. — Ти и аз можем да сторим само това, Аманда.
— Като се имат предвид ограниченията на закона.
— И ограниченията на емоциите и разума ни.
„Но когато става въпрос за новородени, Патрик, емоциите ми не познават граници. А що се отнася до разума…“
Всъщност нещо — чувство, разум или инстинкт за самосъхранение — я бе възпирал. Накрая, когато вече не издържаше, тя се отказа от акушерството и стана психиатър — специалност, за която притежаваше вродена способност и придобита дарба.
— Аманда?
Тя бе преодоляла много страхове. Но дали наистина беше така? Поне ги държеше обуздани… стига да контролираше живота си.
Но не и с този мъж. Не и сега.
Този мъж.
— Трябва да тръгвам.
— Да те закарам ли?
— О, не! Благодаря.
„Може ли да те прегърна, Аманда? Да те утеша?“
Не. Патрик Фолкнър не ухажваше жени, които имаха сериозен приятел, още по-малко омъжените. Мислите бяха на другия близнак.
— Съпругът ти ли ще дойде да те вземе?
— Съпругът ми… О, не. Той ще бъде в чужбина до началото на май. Много пътува. — Аманда се усмихна насила. — Чувствам се чудесно, Патрик.
— Трепериш.
— Ще се преоблека и ще се прибера вкъщи. По-добре да побързам.
— Добре. Беше ми приятно, че се запознахме, Аманда. Най-после.
— Да. Ами… лека нощ, Патрик.
— Лека нощ, Аманда.
Всичко би трябвало да свърши дотук.
Но Аманда бе дошла в болничната стая, за да му помогне, а той се бе държал жестоко с нея.
И сега трябваше да се видят още веднъж. За последен път.
„Съжалявам, Аманда. Не съм на себе си. Или може би не е така. Вероятно тъмната ми половина винаги е живяла в мен и когато съм в безизходно положение и умирам, ставам като близнака ми. Но дори смъртта не е оправдание. Нищо не може да ме оправдае.“