Патрик щеше да я види още веднъж, за последен път, да й се извини и после…
Сбогом, Аманда.
10.
Пасифик Палисейдс
Вторник, 23 април
Пролетното слънце блестеше в очите му.
Имаше ли смисъл от това посещение? Каква беше целта му? Да накара Аманда да прояви загриженост към него? Защо? За да съжалява искрено за смъртта му, когато Патрик умре? И истински да страда?
Ако не беше толкова глупаво, това би било ужасно жестоко.
Патрик умираше. И всъщност тази погрешна мисия щеше да бъде фатална.
Слънцето го заслепяваше.
Патрик можеше да удари внезапно спирачки. Разтърсването щеше да бъде достатъчно. Кръвта свободно щеше да потече към бъбреците и мозъка му и да причини смърт.
А може би беше по-добре да спре и да напише бележка. „Съжалявам, Аманда. Сбогом.“
Но той не спря. Погледна гневно заслепяващото го слънце, продължи да кара и накрая бе възнаграден със завой на пътя, който го отведе под сенките на дървета и далеч от блясъка.
Номерата на къщите го предупредиха, че е близо до дома на Аманда. И в следващия миг го видя — бледорозова едноетажна къща, сгушена сред букет от тропически храсти.
Не го посрещнаха нито добермани, нито телохранители, А съпругът на Аманда? Тя бе казала, че той ще е в чужбина до началото на май. Домът й беше достъпен. Завесите на прозорците бяха дръпнати и човек можеше да надникне вътре.
Сребристосинята лепенка на стъклото на единия прозорец показваше, че в жилището е инсталирана алармена система.
Аманда беше навън, на брега на океана. Патрик видя червеникаворусите й коси, които блестяха на слънцето.
Около къщата криволичеше калдъръмена алея. Във въздуха се разнасяше ухание на рози и жасмин.
Аманда седеше на тревата. Беше се вторачила в нещо, което бе сложено на коленете й.
— Здравей — тихо каза той, защото не искаше да я стресне.
Но тя се сепна, обърна се изненадано и грациозно се изправи. Книгата, която беше разтворена на коленете й, падна на земята. Пухкавото, сиво котенце обаче остана вкопчено в гърдите й.
— Патрик!
— Здравей — повтори гой.
Аманда беше толкова крехка, уплашена и преобразена. Косите й бяха разпуснати. Широката, дълга до глезените рокля беше семпла — тъмночервена, на яркосини цветя. Не беше с обувки на високи токове, а боса.
Първоначалната преценка на Патрик се оказа правилна. Аманда Прентис беше актриса. Професията на психиатър беше само роля, която бе избрала да играе. Пред очите му стоеше истинската Аманда.
Тя беше още по-красива. Особено без пръстена с диаманти.
Патрик се вторачи в ръцете й.
— Не си омъжена, нали?
— Защо си дошъл?
— Не си омъжена, нали?
— Не. Аз…
— А някога била ли си омъжена? — настоя той, макар че не беше необходимо да чуе отговора й, защото вече го знаеше. Ако пръстенът с диаманти беше скъп спомен, Аманда нямаше да го сваля от пръста си и щеше да го носи постоянно. Но венчалният пръстен беше само помощно средство, като дрехите, ушити по поръчка, прибраните на кок коси и скъпите обувки.
— Не. — Тя го погледна в очите. — Нося пръстена заради пациентите ми.
— За да държиш на разстояние мъжете и да отблъскваш всички непохватни опити за ухажване?
— Да.
Това беше вярно, но само донякъде. Аманда носеше пръстена и заради жените пациентки. Те намираха утеха в мисълта, че психиатърката, която им предлага такива мъдри съвети, знае какво говори, преодоляла е страховете си и е способна да живее като жена във всяко отношение.
Всъщност Аманда Прентис беше измамник. Диамантите й бяха истински и съвършени. Но самата тя не беше такава. Въпреки това, искрящият пръстен и уверенията й помагаха на пациентите. И в компетентността й нямаше нищо фалшиво. Тя знаеше подходящите думи и методи — пълният арсенал срещу страха.
— И за да отблъскваш непохватните опити за ухажване и от страна на колегите ти, нали? — Гласът му беше нежен, но бледото лице — непроницаемо.
— Не, Патрик. Съжалявам.
Той чу извинението и видя отчаянието й.
— Това беше моята реплика. Дойдох да се извиня.
— Не е необходимо! Разбирам те.
— Колкото и да е достойно за презрение, държането ми може би е разбираемо. Но въпреки всичко, няма оправдание за него. Това не е истинската ми същност, Аманда. Поне се надявам, че не е, по дяволите!
— Не е.
„И аз не съм каквато бях, Патрик. Сега съм жена, която се чувства най-безопасно и най-щастлива в широка рокля. Невинаги беше така. Навремето…“
— Как се казва? — Патрик посочи пухкавото, сиво котенце, което се бе сгушило на гърдите й. Всъщност той проявяваше скромен интерес към дребното същество, но се надяваше, че ще отклони вниманието на Аманда от внезапно обзелите я тъжни мисли.