И успя. Тя погледна котенцето и се усмихна.
— Смоуки. Гледахме залеза.
— И четяхте? — Патрик погледна книгата на тревата. Заглавието беше познато. „Синя луна“. — Чела ли си другите му книги?
„Почитателка ли си на Грейдън Слейк? Опияняваш ли се от изисканата еротика в романите на близнака ми? От жестокостта и насилието?“
— Да. Чела съм ги.
Всъщност Аманда ги бе препрочитала няколко пъти. Имаше откъси, които я принуждаваха да ги чете. Грейдън Слейк пишеше за интимности, които тя никога нямаше да изпита. За жени, които безстрашно и с готовност докосват мъжете… И за мъже, които приемат ласките им като безценни дарове.
— Не смяташ ли, че романите му са обезпокоителни?
— Не. Доброто винаги побеждава злото.
— Харесва ли ти „Синя луна“?
— Първият параграф е зашеметяващ. Със Смоуки стигнахме само дотам.
— Смоуки не е ли страстен читател?
— Не. Макар че много му харесва да спи върху страниците. Нали, Смоуки?
— Двамата сте добри приятели.
Аманда наклони глава на една страна и замислено отговори:
— Ще станем. Отскоро сме заедно.
„По-точно от две седмици, Патрик. От онази нощ, в която ме гледа как акуширах при раждането на момиченцето и слуша, когато ти разказвах за лудостта си. Слушаше и ме утешаваше. Държеше на мен. Още миг, и можех да протегна ръце към теб, Патрик. С готовност. А може би и без страх?“
Не. Никога.
В онази нощ небето плачеше — пороен дъжд, който намокри дрехите й. Затова ли трепереше, Аманда? От хладните капки? А в колата? И там ли валеше? Защо тогава се бяха замъглили очите ти?
Тя бе стигнала до „Ариел“. Но не можа отново да застане пред лавиците с чай и да си спомня. Аманда остана в колата си.
„КОТЕТАТА СЕ НУЖДАЯТ ОТ ДОМ.“ Тя видя думите, написани с печатни букви върху малка картонена кутия. Наистина ли вътре имаше мъничко същество, което се бе свило, уплашено от мрака и объркано от барабаненето на дъжда? Не можеше ли изоставеното бебе да избяга, макар че драскаше с нокти, за да се измъкне на свобода?
Аманда видя котенцето в кутията. Животинчето беше олицетворение на ужаса. И тя бе изпитвала такъв ужас. Чудовищата на мрака. Загадъчните шумове, отекващи като гръмотевици. Безуспешните опити за бягство.
Някога и Аманда беше затворена, беше се свила и трепереше като котенцето, очаквайки да бъде спасена…
— Струва ми се, че Смоуки е много щастлив. — „Защото е с теб“, помисли Патрик. — Мърка, нали?
— Да. — Аманда погали котето, което се събуди и с любопитство се вторачи в Патрик. — Мисля, че иска да го вземеш и да го подържиш.
— Така ли искаш, Смоуки?
„Защо искаш да оставиш Аманда?“
Патрик не възрази да вземе сивото котенце, защото по този начин щеше да докосне Аманда. Той усети топлината на тялото й.
Може би, в края на краищата, Смоуки не искаше да се отделя от Аманда. Или щом се озова в ръцете на Патрик, усети вледеняващ студ, по-характерен за труп, отколкото за живо същество. А вероятно беше зареден с енергия, която трябваше да изразходва.
Каквато и да беше причината, Смоуки започна да се върти и извива.
Патрик нямаше намерение да го държи насила. Той се наведе да го пусне на тревата и ноктите на котето инстинктивно се забиха в плътта му.
Драскотините бяха повърхностни и нямаше да имат никакви последици, ако тромбоцитите не напускаха Патрик.
— О, Патрик. Много съжалявам.
— Ти не си виновна. Нито Смоуки.
„И тази реплика е моя, Аманда. Съжалявам, че умирам. В края на краищата, се оказа, че не си омъжена. Но така и няма да разберем дали между нас може да има нещо.“
Кръвта течеше. Приличаше на тъмночервен пясък в пясъчен часовник, който показва как времето изтича.
Аманда протегна ръце към раната, но после ги отпусна до тялото си.
— Трябва ти превръзка. Сигурно имам бинт и марля в къщата.
— Не. Всичко е наред. По-добре да тръгвам.
Сбогом, Аманда.
11.
Прием на капитана на „Кралица Елизабет II“
Вторник, 23 април
Танцуващите мъже и жени се носеха плавно, досущ като кънкьори, по дансинга.
Шампанското се лееше и сребърните купи бяха пълни със сочни ягоди.
Балът беше в разгара си, когато Кейтлин пристигна. Косите й бяха прибрани на кок в стила на Аманда. Беше си облякла смарагдовозелена рокля с бродерия от рози. На шията си носеше изкуствената, но безценна огърлица на Маргарет, а на ушите й висяха скъпи, но без сантиментална стойност, истински перли.