— Питам се дали не е имало още едно оръжие. Например щипка за лед.
— Тогава мислиш, че раната вляво е най-важната?
— Да.
„Тогава и аз мисля така.“ Но дали убедеността й не беше безразсъдна? Лоялност на ученик към учителя му? Малката сестра, заслепена от възхищение към големия си и по-умен брат, макар че някакво хранително отравяне вероятно го бе направило не толкова проницателен, колкото обикновено?
Кейтлин не можеше да си позволи лукса да извърши преглед. Пациентката вече беше интубирана, упоена и свързана с мониторите, отчитащи жизнените й функции. Пък и без това, когато я отвореха, щяха да видят само езеро от кръв. Трябваше да заложат на пръстите си, за да намерят разкъсванията и прободните рани. Но Кейтлин и Патрик познаваха структурата на човешкото тяло. Преценката им щеше да бъде вярна, основаваща се на дългогодишен опит.
Патрик смяташе, че разкъсването на далака е задвижило стрелките на неумолимия часовник на смъртта — заключение, с което лекарите от интензивното отделение не бяха съгласни.
Можеше ли да проверят и двете области? Можеха ли ръцете им бързо да се движат и вляво, и вдясно? Дали часовникът щеше да им позволи такова колебание?
Не. Защото в операционната зала настъпи суматоха.
— Ще я изпуснем — чу се гласът на анестезиолога по вътрешната радиоуредба.
— Върви — каза Кейтлин. — Аз трябва да се дезинфекцирам още малко.
— Не. Пациентката ще извади голям късмет, ако се отърве само със следоперативна инфекция. Отиваме и двамата, Кейтлин. Веднага!
Тя се подчини на заповедта му. На ръцете й щеше да има стерилни ръкавици. Нямаше опасност от зараза.
Двамата тръгнаха към умиращата жена.
— Патрик? Мисля, че първо трябва да видим далака.
— Тогава го направи, Кейтлин. Ти го прегледай.
2.
Трета операционна зала
Болница „Мемориъл“, Уестуд
Неделя, 21 април
Патрик грешеше. Кейтлин плъзна ръце по далака, търсейки рана.
Патрик бе сбъркал. Разбира се, той бе грешал и преди. Беше невъзможно винаги да си прав. Но този път неправилната му преценка щеше да измъчва и двамата. Дали, в края на краищата, хранителното отравяне наистина не бе замъглило мозъка му? Дали младата жена нямаше да умре заради някаква неопределена отрова, която бе помрачила способността му да прецени кой е пострадалият орган?
Не. Защото Кейтлин нямаше да позволи пациентката да умре. Щом свършеше с далака, тя щеше да прегледа черния дроб. Кейтлин бързо щеше да намери смъртоносното разкъсване и да…
— Тя има аритмия.
„Ами, погрижи се за това!“ Кейтлин успя да сдържи обезпокоителната мисъл. Анестезиологът щеше да се справи с аритмията, но само ако хаотичният ритъм на сърцето не беше сигнал, че всичко е свършило, предположенията им са се оказали погрешни и часовникът на живота е спрял завинаги.
И в същия миг Кейтлин намери прободната рана в далака там, където се бе забило нещо остро и тънко.
— Намерих я, — прошепна тя.
— Има ли шанс да те накарам да се откажеш от сърдечната хирургия, Кейтлин? Търся специалист травматолог.
— Не, благодаря. Случаят беше твой, Патрик. Ти направи чудо. Аз само ти оказах малка техническа помощ. И трябваше да намеря по-бързо източника на кървенето.
— Намери го навреме.
— Все едно. Не искам да се занимавам с травми. В тези операции има твърде много напрежение. Е, как си, Патрик? По-добре ли се чувстваш?
— Много по-добре. Благодарение на теб.
Кейтлин наклони глава на една страна и се усмихна.
— Питах се как си след хранителното отравяне.
— А, оправих се. А сега, трябва да тръгваш за летището.
— Още е рано. Пък и нямам желание да се качвам на самолета. Отивам в Ню Йорк и ще нощувам в хотел в Манхатън. Имам време да дойда с теб да видим как е пациентката.
— Не е необходимо да идваш, Кейтлин.
Какво ставаше? Двамата бяха излезли заедно от операционната зала и Кейтлин мислеше, че ще отидат в интензивното отделение. Но Патрик я изпращаше да си върви, след като я бе отрупал с комплименти, за да не забележи, че я гони.
Защо? За да отиде сам в интензивното отделение и да се радва на успеха си, без да сподели с нея заслугата?
Това не беше Патрик Фолкнър, когото Кейтлин познаваше.
— Искам да я видя, Патрик. Отдавна не съм оперирала пациент, който вече е подготвен за операция, когато пристигам. Искам да видя как изглежда.
— Ами, иди. Аз първо ще се преоблека, И ако не се видим, благодаря ти още веднъж и ти желая приятно пътуване.
Това вече беше Патрик, когото тя познаваше. Кейтлин се усмихна.
— Благодаря. Ще се видим след седмица.