3.
Институт по сърдечни заболявания
Болница „Мемориъл“ Уестуд
Неделя, 21 април
Зората придаваше розово-златист оттенък на всичко на земята. Патрик и Кейтлин посрещнаха деня в кабинета й на осемнайсетия етаж на болницата с остъклени стени. Нямаха друг избор. Трябваше да видят показанията на компютърния анализ.
На монитора започнаха да се появяват резултатите от кръвната проба на Патрик. Златистите лъчи на зората осветиха екрана и важните цифри се разчитаха трудно. Но Кейтлин не искаше да спусне щорите, защото нямаше да може да понесе тъмнината.
Патрик стоеше до остъклената стена и гледаше навън. Силуетът му се очертаваше на фона на лилавото небе. Лицето му беше бяло като мрамор. Той стоеше неподвижно, досущ статуя на древен воин, който оглежда опустошената си родна земя.
„За какво ли мисли? — запита се Кейтлин. — Дали си припомня изгревите в миналото? И предварително тъгува за онези, които няма да види?“
А може би се молеше на някаква висша сила да стане чудо и диагнозата да не е такава, от каквато и двамата се опасяваха. Или се бе примирил със съдбата си и само преговаряше за бавно прогресираща левкемия, която да му позволи да види още няколко изгрева…
На екрана първо се появи хематокритът. Двайсет и две, както бе прогнозирал Патрик, Критично ниска стойност. Кръвната картина би била отчайващо лоша за всяко човешко същество, а още повече за трийсет и осем годишен мъж.
Появиха се и други цифри. Размерите и формата на червените кръвни телца бяха нормални. Но Кейтлин посрещна информацията не с радост, а с разочарование. Тя се бе надявала, че докато бе живял на Източното крайбрежие, Патрик бе променил начина си хранене толкова драстично, че организмът му изпитва липса на основните хранителни продукти. Но червените кръвни телца на Патрик не бяха лишени от нищо.
Строгата, аскетична диета не беше причината за увреждането на костния му мозък. Патрик вероятно страдаше от левкемия и клетките на костния му мозък бяха атакувани и унищожени от агресивни, ненаситни туморни клетки.
Курсорът примигна, очаквайки следващия и най-критичния резултат — броят на левкоцитите. Мигането стана по-бързо и нетърпеливо, също като ритъма на сърцето на Кейтлин.
И сетне започнаха да се появяват цифрите — потвърждение на онова, от което Кейтлин и Патрик се страхуваха. Седемдесет и две хиляди левкоцити бяха твърде много.
Десет пъти надхвърлящи патологичните случаи.
Смъртоносен брой.
Патрик още стоеше неподвижно до остъклената стена и наблюдаваше изгрева.
— Седемдесет и две хиляди — прошепна Кейтлин.
Силуетът на Патрик не помръдна и тя се запита дали е чул думите й.
— Тромбоцитите ми ли? — Гласът му беше дрезгав, сякаш гърлото му беше пресъхнало като на скитник в неизбродна пустиня, който вече дори не си въобразява, че вижда оазис.
— Не, Патрик, Левкоцитите ти.
Кейтлин предположи, че костният му мозък може да е атакуван от ракови клетки, които не знаят милост. Генетичният им код беше безнадеждно объркан. Те предизвикваха хаос в организма. Патрик също го знаеше.
— А диференциалната кръвна картина, Кейтлин?
Тя се вторачи в екрана. Мигащият курсор я изнервяше.
— Всеки момент ще се появи…
По време на онези безкрайни минути доктор Фолкнър и доктор Тейлър споделяха едни и същи мрачни мисли — клетките бяха толкова деформирани и диагнозата толкова ужасна, че лаборантите вероятно търсеха мнението на колегите си от другите смени, защото искаха да бъдат абсолютно сигурни в преценката си, преди да вкарат в компютъра присъдата „смърт“. Вече бяха повикали доктор Стивън Шеридан, който бе тръгнал за болницата, за да поеме лично този деликатен и обезпокоителен случай.
Разбира се, имаше и други сценарии, далеч не толкова трагични. Може би лаборантите бяха заети с други спешни изследвания и не бяха видели точно…
Най-после курсорът примигна и показа информацията.
— Броят на тромбоцитите ти рязко е спаднал и не се виждат ретикулоцити.
Ретикулоцитите се произвеждаха от костния мозък, разпространяваха се чрез кръвта и подменяха остарелите червени кръвни телца, които бяха умрели от естествена смърт. Обикновено тези млади клетки съставляваха един процент от всички червени кръвни клетки в кръвообращението. Но при пациент, страдащ от анемия, при положение че костният мозък функционира правилно, процентът на ретикулоцитите трябваше да бъде много по-висок.
Патрик обаче нямаше никакви ретикулоцити.
— Тогава съм болен от апластична анемия — измърмори той.