Мъжете го гледаха слисано. Никога не бяха виждали капитана си толкова бесен. Очите му изпращаха светкавици.
— Вие да не сте си загубили ума? Вие сте криминални престъпници, за бога! Бегълци! Как не помислихте, че е опасно да ви правят портрети? Пак ли ще бъдете така въодушевени от таланта й, ако муцуните ви се появят на страниците на „Таймс“ с обява за солидната сума, която се дава за тъпите ви глави?
Луси не можеше да допусне мъжете да страдат заради нея.
— Капитане? — обади се плахо тя, мразейки се за страхливото си гласче. — Моряците ви не са виновни. Аз само се опитах…
— Вие! — Жерар се обърна като ужилен и я посочи с пръст. — Вие сте една малка, нахална, противна…
Той млъкна рязко и я изтика настрана от другите към дясната страна на борда. От нощта, когато се беше опитала да го убие с ножчето за писма, Луси не го беше виждала в такова убийствено настроение. Но нали и тогава не ме уби, опита се да си вдъхне смелост тя.
— Защо просто не ме хвърлите през борда? — попита тихо тя и издържа на погледа му. — Няма да ви бъде за първи път, капитан Дуум.
Той я сграбчи за раменете.
— Наистина би трябвало да го направя. А пък вие ще затрепкате с копринените си мигли, ще се огледате с големите си невинни очи и ще полюшнете стегнатото си дупе и моряците ми отново ще се разбъбрят. Всички ли на този кораб са полудели?
— Аз знам твърде много — кимна сериозно Луси, без да откъсва очи от лицето му. — Не можете да си позволите да ме оставите жива.
Той се приближи още повече до нея, хватката му се стегна и ръцете му я раздрусаха здраво. Гласът му прозвуча заплашително тихо:
— Проклета да сте! Но ако си мислите, че ще се поддам на номерата на една превъзбудена, недохранена хлапачка, жестоко се лъжете! Не се надценявайте! Изобщо не бих ви погледнал, но вече цели шест години не съм бил с жена, по дяволите!
Думите му паднаха в сърцето й като топчета олово. След още няколко ругатни, достойни за най-добрите дни на Дигби, той я пусна и се отдалечи.
Мъжете отново се събраха около нея. Пъдж несръчно помилва ръката й с грубите си пръсти.
— Не плачете, мис Луси, моля ви, не плачете.
Гласът й прозвуча едва чуто.
— На кого бяха дрехите в онзи сандък, Аполон? Отговорът дойде от Кевин.
— На една улич… на една от приятелките ми, артистка. — Смущението му беше комично. — За съжаление брат ми не й даде време дори да се облече, а веднага я изхвърли на сушата.
Луси вдигна глава и в очите й нямаше сълзи, а надежда. Смехът й прозвуча като весела песен и трогна сърцата на мъжете.
— Пъдж — обърна се тя към платнаря и хвана ръката му, — шил ли си някога женска рокля?
Жерар се взираше с невиждащ поглед в подвързаните с кожа корабни дневници на масата. Нещо подскачаше по тавана на каютата му и той вдигна глава. Като се имаше предвид безумното му поведение след идването на Луси на борда, екипажът сигурно замисляше бунт. Капитан Луси, каза си уморено той.
Трябваше да признае, че звучеше примамливо. Пъдж щеше да използва таланта си, за да създаде нов флаг. Най-добре пастелнорозов с избродирана върху него нежна женска ръка, която мачкаше мъжко сърце. Сърцето на един глупак.
Той отпи голяма глътка бренди и си пожела наложената от самия него заповед на борда да не се палят открити огньове да не важеше и за пурите му. Ароматният алкохол само засили усещането за празнота в стомаха. Луси наистина го беше довела дотам, че да се излага пред хората си. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за желанието да я държи в обятията си.
Когато отново посегна към бутилката с бренди, забеляза стара, измачкана книга и я извади от редицата. Десетки пъти беше посягал към дневника на Ан-Мари Сноу с желанието да го прочете. Но всеки път нещо го спираше. Някаква вътрешна съпротива, страх да не разбуни сенките на миналото. В живота му имаше достатъчно призраци, които крещяха за справедливост, не му трябваше още един.
Уморените му пръсти помилваха извехтялата подвързия. Може би трябваше да го даде на Луси. Дневникът щеше да отклони вниманието й… от него… поне за няколко часа.
На вратата се появи Аполон и прегъна огромната си фигура в съвършен поклон. Жерар го погледна въпросително.
— Никога не съм те виждал с риза, освен ако не е завалял сняг. Какво има? Да не би Негово величество да е решил да ни посети?
Без да промени изражението на лицето си, Аполон му подаде лист хартия, на който със собствения му елегантен почерк беше написано:
Мис Сноу моли тази вечер да я почетете с присъствието си на вечеря.