Жерар скри радостта си зад сухия цинизъм, който за пет години беше развил до съвършенство.
— Вероятно е измислила нов начин да се отърве от мен? Може би с отрова?
— В менюто няма мухоморка, сър.
Жерар се поколеба. Изкушаваше се да откаже, но после заяви:
— Е, добре, и без това нямах по-добра уговорка за тази вечер. Моите хора така и така ме смятат за луд.
Щом стигнаха пред капитанската каюта, той спря за миг, устоявайки на напора да приглади ризата си и да среши косата си. Почука бързо и влезе, без да чака отговор. Все пак той беше капитанът и имаше право да влезе спокойно в собствената си каюта.
Беше очаквал да намери убежището си в състояние на пълна бъркотия и Луси в скромните й мъжки дрехи. В никакъв случай не очакваше да завари каютата в съвършен ред — дори любимите му романи на Дефо бяха подредени на етажерката, където им беше мястото, с гръбчетата от мароканска кожа навън. Преди да е преглътнал този шок, от сянката се отдели крехка женска фигура.
Да, това не беше момиче, това беше жена. В първия момент не можа да я познае. Луси се беше отказала и от панталона на Там, и от бялата рокля в гръцки стил и носеше невероятна комбинация от панделки и дантела. Искрящата турскосиня коприна беше покрита с воал от кремава дантела. Роклята й стигаше точно до глезените и нито сантиметър по-надолу.
Леко старомодната дреха сигурно нямаше да направи фурор в елегантните кръгове, но тя отиваше съвършено на порцелановия тен на Луси и сребърнорусите, вдигнати в красив кок коси. Жерар се почувства пренесен в миналото. Като че беше отново на двадесет и четири години и стоеше пред една от онези изискани лондонски красавици, които с присъщото си великодушие се бяха посветили на задачата да го направят мъж.
— Благодаря, че се отзовахте на поканата ми — изрече Луси с ясен, хладен глас.
Ала Жерар искаше да чуе този глас подрезгавял от страст, от желание. Искаше да чуе молбата й да я направи жена, както беше направила през онази нощ в портиерската къщичка.
— Не съм гладен — каза той, без да го е грижа за добрите маниери. — И не се интересувам нито от игра на зарове, нито от рисуване на портрети.
В погледа й блесна предизвикателство.
— Защо тогава дойдохте?
— За това — отговори просто той, мина покрай красиво наредената маса и я взе в прегръдките си.
Луси беше предполагала, че елегантната й рокля ще разпали желанието му, но не беше очаквала, че то ще излезе от контрол така бързо. Страстта му я заля като буен поток, премахна всички пречки по пътя си, дори волята й да му се противопостави. Той я притискаше силно до гърдите си и въздържаността му беше по-силна провокация от всеки опит за прелъстяване. Луси се вкопчи в яката му, разкъсвана между отдаването и съпротивата.
— Затова ли ме поканихте? — пошепна той, заровил лице в косите й.
Добре познатият аромат на мъжкото тяло я замая и й отне дъха.
— Не знам… Казах си, че бихме могли да поседим и да разговаряме, без да си крещим…
Той издиша шумно и остави пареща следа по шията й.
— Аз не ви крещя.
Даже да го правеше, Луси нямаше да го чуе, толкова силно биеше сърцето й. Ръцете й се вдигнаха от само себе си, пръстите й се мушнаха под яката на ризата, за да се насладят на допира до топлите, силни мускули.
Плахото докосване изтръгна от гърлото му дрезгав стон. Той зарови пръсти в косата й, развърза хлабаво стегнатия шиньон и разпусна сребърните кичури по гърба й. Взе лицето й между двете си ръце, сякаш беше най-скъпоценното нещо на света, и завладя устата й. Загриза устните й, проследи съвършените им контури с изнервяща бавност. Целувката му беше освободена от всяка подигравка и игра, тя изразяваше жадното предложение на мъж, роден да обича жените.
Как бих искала да обича само мен! — каза си с копнеж Луси. Но нали той лично й беше признал, че след шест години въздържание беше готов да се задоволи с коя да е жена. Даже с дъщерята на врага си.
Но тя не беше готова да се задоволи с това. Искаше от него много повече, не само да се наслаждава на жадно търсещия му език. Той имаше вкус на контрабандно бренди и забранени удоволствия както в една есенна нощ преди безкрайно дълго време. Нощта, когато тя се изложи на опасност да отдаде на капитан Дуум не само тялото, но и душата си.
Веднага след като произнесе опасното име в мислите си, някой заудря с юмрук по вратата. Двамата отскочиха един от друг, когато зад вратата прозвуча спокойният глас на Аполон.
— Седемдесет и четири оръдия от север, капитане, флагмански кораб „Аргонавт“.
25
Луси не беше склонна към истерични пристъпи, но този път беше готова да запиши и да затропа с крака, както правеше баща й. Тя погледна Жерар в очите и откри в кафявите им дълбини искрици съжаление, които бързо отстъпиха място на необуздано желание за борба.