Понечи да го прегърне, но той вече беше на път към вратата и всяка от крачките му издаваше напрегнато очакване.
— Остани в каютата и не излизай, докато не те повикам. На палубата вече не е сигурно.
— Жерар?
Той се обърна колебливо, като че не смееше да я погледне в очите. Беше свел глава като момче, изненадано от родителите си да си играе на велик адмирал в домашното ведро. Луси изпита такава любов към него, че сърцето й едва не се пръсна.
— Какво има?
Тъй като не можеше да му каже, че се страхува за него, тя смутено потри ръце.
— Пази се. Той е опасен противник.
Подобие на усмивка разкриви красивите му устни.
— Аз също.
— Като че не го знаех — прошепна тя, след като той бе излязъл, и погледна сърдито изстиващата вечеря, приготвена от Там с такова усърдие. Играта отново беше в пълен ход и тя бе загубила още преди да е направила първия ход с пешката.
„Аргонавт“ се очертаваше пред нощното небе като напомпания труп на огромен дракон. Облаци пара се издигаха към носа му като костеливи пръсти, сякаш ужасните мъгли на Северно море го бяха последвали чак до това място.
Изпълнен с радостно очакване, Жерар се облегна на релинга. Ноздрите му тръпнеха от познатата миризма на неприятеля. Някъде там беше Лусиен Сноу и този път нямаше да му избяга. Достатъчно дълго беше чакал. Беше дошло времето адмиралът да изкупи греховете си, не само спрямо него, а и спрямо прекрасната си дъщеря.
Моряците на „Отмъщение“ пазеха мълчание. Всички знаеха, че „Аргонавт“ беше гордостта на кралската военна флота и от късо разстояние можеше да натроши на трески леката им, гъвкава шхуна. Знаеха, че зад седемдесет и четирите оръжия стояха шестстотин души екипаж, защитен от непобедима крепост от дъбово дърво.
Ала екипажът на „Отмъщение“ имаше доверие в капитана си и това ясно се усещаше. Даже месестото лице на Пъдж изразяваше дива решителност. Плахият платнар изпитваше ужас от красиво момиче по бельо, но не трепваше пред лицето на неприятеля и беше доказал това в немалко битки.
Съмнението плъзна студените си пръсти по гърба му. Нима моряците от „Ан-Мари“ не бяха хранили същото доверие към него? Лицето му помрачня. В кораба, който се очертаваше на хоризонта самотен и неподвижен, имаше нещо заплашително. Звучеше абсурдно, но той би предпочел да се бие срещу цял отряд фрегати под личната команда на Негово величество.
— На разсъмване — проговори решително той. — На разсъмване ще отида при тях и ще им предам изискванията ни.
Кевин и Аполон протестираха в един глас, но Дигби надвика и двамата. Канонирът и без това говореше високо — навик от няколкото десетилетия, които беше прекарал в опити да надвиква грохота на оръдията, за да дава заповеди.
— Проклятие, капитане! Ох, извинявайте, не исках да ви обидя. Но това е най-страшната глупост, която човек може да си представи. — Дигби почеса оплешивялата си глава с почернели от барута пръсти. — Аз със сигурност не съм гений, сър, но както виждам нещата, вие сте не по-малко важен за онова копеле Сноу от младата мис. Ако ви вземе за заложник, какво ще правим ние? Ще седим и ще си чешем задниците?
— Той е прав — подкрепи го Кевин. — В никакъв случай не бива да ходиш сам.
Жерар погледна в загриженото му лице и разбра, че Кевин не беше единственият му брат на борда на „Отмъщение“.
— Това е моя работа. Не желая да участвате в тази акция. И без това ви въвлякох твърде дълбоко в личното си отмъщение.
— Нека да отида аз, сър — помоли Аполон. — Нали съм заместник командир.
Дигби избълва поредното впечатляващо проклятие, блъсна африканския великан настрана и се изстъпи пред Жерар в целия си впечатляващ ръст.
— Аз съм на шейсет и пет години, капитане, и съм канонир от дванадесетата си година. Цял живот съм прекарал под палубата с барута и гюллетата. Как мислите, имал ли съм случаи да си спечеля малко слава?
Жерар го погледна в очите, сияещи от младежка жажда за приключения, и кимна признателно. Скръсти ръце на гърба и попита церемониално:
— Значи желаете да отидете на „Аргонавт“ като доброволец, мистър Дигби?
— Тъй вярно, сър.
— Е, добре. На разсъмване ви очаквам на палубата.
Дигби се засмя доволно, разкривайки почернелите си зъби. Фидж и Там го потупаха одобрително по гърба. Жерар се върна при релинга и се опита да се отърси от злокобното си предчувствие. Един след друг моряците се присъединиха към мълчаливата вахта и мислите на всички бяха заети с един и същ въпрос.