— Какво ще си помисли за вас изисканото лондонско общество… — продължи той и всяка жестока дума беше като нож в сърцето на Луси, — … когато се разкрие, че сте позволили на единствената си дъщеря да влезе в леглото на скандалния капитан Дуум?
Най-страшните й опасения станаха истина. Жерар беше готов да вземе насила онова, която тя искаше да му даде доброволно и от любов. Отново затисна устата си, но този път закъсня и не можа да заглуши ужасения си вик.
Жерар се обърна като ужилен. Двамата се погледнаха в очите. В погледа му се отразиха учудване, съжаление и накрая безумен страх, приличен на нейния. Но той не опита да се защити.
Луси изхълца задавено, събра полите си и избяга. Инстинктът й подсказваше, че той няма да я последва.
26
Слънцето все още не беше зарозовило хоризонта, когато Жерар се озова пред каютата на Луси. Странно, но в мислите си той отдавна вече я наричаше така. Как ли щеше да се върне в това обичано убежище, когато тя отново заживееше сигурния си, подреден живот в Лондон? Та нали завивката щеше да запази уханието на лимон и образът й да го преследва в неспокойните му сънища?
Той потърка уморено брадата си и отново втренчи поглед във вратата. Беше прекарал безсънна нощ на палубата, загледан в блещукащите светлинки на „Аргонавт“, но виждаше само болката в очите на Луси и отново и отново чуваше задавения й вик.
Докато диктуваше на Аполон грозните си заплахи, той знаеше много добре, че никога няма да ги изпълни. Адмиралът беше загрижен за доброто на единствената си дъщеря много по-малко, отколкото Луси беше готова да признае. Ала безукорното му име беше от огромна важност за него и той в никакъв случай нямаше да го опетни, като допусне скандалното падение на дъщеря си.
Жерар беше наясно, че изисканото общество с перверзното си лицемерие щеше да прокълне Луси. Щяха да я обвинят във вродена слабост на характера, която неизбежно е подтикнала дивия пират да я опозори. От незапомнени времена главната обвиняема беше Ева, защото безгръбначният Адам й бе позволил да му даде ябълката.
Само след няколко часа Луси щеше да бъде на сигурно място на борда на „Аргонавт“ и да се притиска до гордо изпъчената гръд на баща си. Горчива, неочаквана болка се впи в сърцето му, но той я прогони със същата самодисциплина, която му бе давала сили да не полудее през петте години затворничество.
В този случай той нямаше избор. Колкото и да се беше променила след отвличането си, нежната, крехка Луси никога нямаше да свикне с живота на пиратския кораб. Признанието на Сноу и разрешителното щяха да го освободят от престъпленията на миналото, но не и от греховете на настоящето. Не можеше да предложи на Луси нищо друго освен живот с човек извън закона, вечно заплашен от секирата на палача.
Той почука още веднъж на вратата и докато чакаше, погледна разкаяно книгата в ръката си. В тази ситуация не би го спасил даже букет рози или кутия бонбони, увита в блестяща хартия. Луси не беше от жените, които се впечатляваха от повърхностни жестове.
Когато никой не отговори на почукването му, той открехна безшумно вратата и влезе на пръсти. Вътре цареше злокобна тишина. Както очакваше, леглото беше празно, завивката строго опъната, сякаш младата дама беше станала много рано или изобщо не си беше лягала.
Луси стоеше до прозорчето, облечена отново в износените дрехи на Там, сплела копринените си коси на две строги плитки. Тя се взираше неотстъпно в неподвижния призрак на „Аргонавт“. Великолепната рокля беше скрита в гардероба. Не бе останала нито следа от възхитителната жена, която миналата нощ го беше посрещнала с искрена сърдечност. Жерар изпита горчива болка от голямата загуба.
Той се покашля, осъзнал, че задачата му е много по-трудна, отколкото си представяше.
— Налага се да те заключа в каютата. Заради собствената ти сигурност.
Все едно че говореше на статуя. Или на ледена скулптура. Обзет от ирационален гняв, той хвърли дневника на майка й на масата с преднамерена грубост.
— Реших, че това ще ти помогне да убиеш времето. Намерих го в кутията на баща ти. — Той помълча малко и добави: — Не съм го чел. — Макар да знаеше, че тя няма да му повярва.
Ледената й неподвижност не се промени. Жерар избяга по-далече от ледения полъх, а на вратата подигравателно отдаде чест на скования й гръб.
— Желая ви добър ден, мис Сноу.
Тъкмо когато щеше да затвори вратата, тихият й шепот го спря: