— И аз ви желая добър ден, капитане.
Когато спусна резето, за да направи Луси отново своя пленница, той се помоли пламенно адмиралът да повярва в блъфа му, както вече беше повярвала дъщерята.
Дълго след като Жерар си отиде, Луси стоя неподвижно до прозорчето. Потънала в мрака на болката, тя проследи как утринният здрач опъна ярките си платна над хоризонта и изпита омраза към изгрева на слънцето заради красотата му.
„На разсъмване морето прилича на катедрала, Луси.“
Топлината в тези думи събуди спомени, които трябваше да бъдат погребани.
— Лицемер! — промърмори сърдито тя.
Ако морето беше катедрала, тогава Жерар беше твърдо решен да я пожертва върху олтара й.
Предателското й сърце направи огромен скок, когато в морето излезе лодка. Не, Жерар не беше толкова глупав, че да отнесе сам проклетото послание.
Сърцето й се успокои. При всеки ритмичен удар на веслата новородените слънчеви лъчи се отразяваха върху голия череп на Дигби. По едно време старият канонир се обърна, за да махне на изпращачите от „Отмъщение“, и се сбогува с беззъба усмивка. Луси беше готова да се разкрещи подире му. Тънките му ръце тласкаха напред тромавата лодка с учудваща скорост през наситеносинята вода — право към „Аргонавт“. Една чайка затанцува над главата му и Луси изведнъж разбра, че сушата не беше толкова далече.
Когато малката лодка мина по дългата страна на „Аргонавт“ и бе погълната от сянката на могъщия военен кораб, Луси потрепери и обърна гръб на прозорчето.
Неспокойният й поглед откри подвързаната в кадифе книжка на масата. Не беше редно да изпитва ентусиазъм към подаръка на Жерар. След като я беше намерил в кутията на адмирала, тя сигурно съдържаше подробни описания на моменти от кариерата му и вероятно няколко статии от вестници, които трябваше да обезсмъртят военните му заслуги. Тя изпита толкова силно отвращение към самодоволството на баща си, че се учуди сама на себе си.
После вроденото любопитство надделя. Пръстите й се сключиха около кадифената подвързия, загрозена от петна. Усещайки странно треперене, тя отвори книгата. Първата страница носеше дата 26 май 1780 година. Луси смръщи чело. Очевидната женственост на дребния почерк, толкова различен от нейния, я обърка.
— Пиша това на английски — зачете високо тя, — защото ще му достави радост, а моето единствено желание е да го зарадвам. Това е единственият ми копнеж, единствената воля на бедното ми, глупаво сърце.
Невероятните думи отекнаха като гръмотевици в пустата каюта. Преди време Луси щеше да им се надсмее и да ги определи като обичайните приказки на някоя сантиментална глупачка. Но сега, когато собственото й сърце беше станало толкова чувствително, тя разбра, че в тях се криеше една вечна истина, която само подчертаваше момичешката им мечтателност.
— Той е герой — продължи да чете тя, — или поне всички казват така, смел воин от кралската военна флота. Мен това не ме интересува. Аз искам единствено сериозната, дружелюбна усмивка, с която толкова рядко ме дарява.
Стомахът й се сви на топка. Тя се отпусна в най-близкия стол и въздъхна. Каква ирония: тези думи можеха да излязат изпод нейното перо! Тя продължи да прелиства страниците с треперещи ръце, най-после осъзнала, че тази книжка беше единствената й крехка връзка с жената, която й бе дарила живот и веднага след това я бе оставила сама.
Обедното слънце изгаряше палубата на „Отмъщение“. Нито един хладен полъх не смущаваше безмилостната горещина. Стъклената повърхност на морето излъчваше зловещо спокойствие, което късаше нервите на Жерар. Той прекоси палубата за стотен път, като непрекъснато триеше потта от челото си. Моряците му бяха достатъчно умни, за да го избягват, знаейки, че капитанът им беше бесен не от гняв, а от тревога.
— Не биваше да го пускам да отиде. Трябваше да ида аз — избухна той, когато камбаната възвести следващата вахта.
Жерар знаеше, че Там, който беше неотстъпно в наблюдателницата на фокмачтата, щеше да ги уведоми веднага за появата на лодката. Въпреки това нетърпеливо изтръгна далекогледа от ръката на Кевин. Търпението никога не е било една от добродетелите му, а след като загуби пет години от живота си заради коварството на Лусиен Сноу, стана още по-нетърпелив. Той обходи с мрачен поглед спокойните води между „Отмъщение“ и „Аргонавт“.
— Вие му дадохте срок до залез слънце, сър — напомни му предпазливо Аполон, заел позиция на предната палуба.
По лицето на Кевин нямаше и следа от обичайната ирония. В зелените му очи светеше горчивина, неподходяща за младостта му.