Когато силните ръце на Дуум се сключиха около талията й и я вдигнаха високо във въздуха, тя изписка уплашено.
— Тихо! — изкомандва той и я мушна през тесния отвор към палубата. Тя се подчини, без да разбере дали току-що беше избягнала удар по главата или обезглавяване. Похитителят я изведе навън и спря. Силният вятър залепи тънката рокля за тялото й и зъбите й затракаха. Дуум беше зад нея и тя не устоя на напора да се притисне към твърдото, топло тяло. Отново изпита благодарност, че призракът беше човек.
Той я прегърна изотзад и тя потрепери.
— Глупаче — прошепна в косите й той. — Умно момиче като вас да позволи да го отвлекат по нощница!
Луси тъкмо се готвеше възмутено да попита защо бе нарекъл официалната й рокля нощница, когато той отново я повлече след себе си. Изведнъж й стана весело. Имаше чувството, че би могла да тича вечно след този мъж, дори с вързани очи. Във всяка опасност, във всеки мрак, даже в онази ревяща вълна, която отне дъха й и развя косата й.
Това ли беше прокълнатото наследство от майка й, грешната слабост на плътта, от която адмиралът винаги я предупреждаваше да се пази? Или бурята на първичната възбуда, която обземаше моряците, преди да се втурнат в битката?
Тя се вслуша да чуе виковете на екипажа на „Отмъщение“, който би трябвало да се подготвя за предстоящото сражение. Ала чу само призрачно ревящия вятър и ботушите на Дуум, който продължаваше да я влачи през палубата.
— Къде е екипажът ви? — опита се да надвика вятъра тя. — Къде са моряците? Нищо не чувам!
— Боя се, че ни хванаха съвсем неподготвени.
— Призрачен капитан, призрачен екипаж… — промърмори като на себе си тя.
Дуум спря и Луси се удари в гърба му. Той я хвана за двете китки и я завлече под нещо като навес, където вятърът само свиреше, но не пронизваше. Луси го чу да се смее и смайването й нарасна.
Ръката му се плъзна по бузата й с искрена нежност.
— Ах, Луси. Ако знаете само колко ще ми липсвате, когато си отидете.
Над водата прозвуча приглушен вик. За миг Дуум се вцепени, после я натисна да клекне.
— Останете на мястото си — заповяда той. — Не се движете, не издавайте звук! Не правете нито крачка. Забранено ви е дори да шепнете. — Той изчезна изведнъж и я остави сама, свита върху влажните дъски.
Очевидно беше свикнал да заповядва и да очаква безпрекословно подчинение. Авторитетът му беше толкова голям, че първите няколко минути Луси наистина не посмя да се помръдне. Сърцето й биеше до пръсване, главата й бучеше. Този мъж беше загадка. В един момент нежен и мил, а в следващия — мрачен и заплашителен. После изведнъж осъзна какво й беше казал.
Ще ми липсвате, когато си отидете.
Гласът на разума, който звучеше подозрително като този на адмирала, й пошепна: ти бе отвлечена от безсъвестен пират, Луси! Как мислиш, къде ще те отведе?
В Корнуол? Или в Челси? А може би на небето!
Какво значение имаше, че се смееше така искрено и звучно? Той щеше да я убие. А тя клечеше и го чакаше, бездейна и сляпа като глупаво мишле, търпеливо очакващо връщането на котката.
Гневът от собствената й глупост я отрезви. Тя посегна към лицето си и свали превръзката от очите. Морският въздух я опари. Очите й се напълниха със сълзи и в първия момент не видя нищо освен мрак. Изтри сълзите и откри, че се намира в сянката на една греда.
Вдясно на борда, само на няколко метра, до релинга стоеше мъж, обърнал широкия си гръб към нея. Носеше черна риза, тесните му бедра бяха стегнати в черни бричове, които бяха напъхани във високи, излъскани до блясък ботуши с кончови. При вида му сърцето й заби с такава сила, че тя се уплаши да не я чуе.
Едно самотно платно го скри, докато наблюдаваше „Аргонавт“, готвещ се да мине по надлъжната му страна, за да огледа странното явление, прилично на изоставен кораб. Пред мощните оръдия на флагманския кораб грациозната шхуна приличаше на джудже, но „Отмъщение“ смело следваше курса си. Дуум очевидно не изпитваше никакъв страх и търпението му се стори на Луси по-опасно от всяка безумна постъпка.
Тя знаеше какво трябваше да направи, за да спаси живота си. Прокара пръсти по чорапа, напипа ножчето за писма и стисна с все сила дръжката от слонова кост, за да не се изплъзне от влажната й ръка.
Той е убиец, повтаряше си тя. Крадец. Безмилостен главорез. Когато флагманският кораб им пресече пътя, тъкмо се готвеше да я изнасили. Да й докаже, че и тя е същото слабо, похотливо същество като френската си майка Дуум се извърна към нея точно в мига, когато самотен лунен лъч прониза черните облаци.
Луси прехапа долната си устна. Ако видеше дори само частица от лицето му, беше загубена. Ала непостоянната луна й беше съюзница — и означаваше гибел за Дуум. Луната се скри зад облак и морето потъна в мрак. Дуум остана само неясна сянка, която лесно щеше да падне в капана й.