— Веднъж вече съм си имал работа с него и познавам номерата му. Той блъфира, това е всичко. Оставя ни да се пържим в собствения си сос. Готов съм да се обзаложа, че ще се размърда. Ако иска да си върне дъщерята, няма друг избор.
Жерар бавно отпусна далекогледа. Думите на Кевин не постигнаха нищо. Сноу сигурно беше готов да даде всичко, за да си върне Луси. А щом Дигби най-сетне се върнеше с отговора на адмирала, Жерар щеше да бъде човекът, който щеше да му предаде желания трофей.
Ако Дигби изобщо се върнеше…
Даже горещината не успя да прогони студената тръпка, която премина по гърба му при страшната мисъл, че е изпратил на смърт още един от верните си мъже. Той върна далекогледа на брат си. Въпросът, който си беше задал, когато „Аргонавт“ излезе от мъглата и хвърли котва пред тях, не преставаше да го мъчи.
Да спаси единствената си дъщеря от лапите на търсен от закона престъпник като скандално известния капитан Дуум — това беше изключителна, необикновена задача и човек с властта и авторитета на Лусиен Сноу трябваше да е получил на свое разположение цялата флота от Ламанша. Защо тогава адмиралът се явяваше на срещата с един-единствен кораб?
Жерар се хвана здраво за релинга, за да се успокои, и се помоли отговорът на този въпрос да не дойде в главата му твърде късно.
Адмирал Лусиен Сноу се оригна изискано и изтри устни с ленената салфетка.
— Мразя да обядвам толкова рано. Това е същинско мъчение за чувствителното ми храносмилане.
Докато червенобузият млад стюард разчистваше масата на адмирала, Смити влезе в прохладната трапезария и застана пред господаря си. Трябваше да стисне здраво зъби, за да не огледа жадно телешкото печено, което Сноу беше оставил без внимание и беше предпочел гарафата с любимото си шери.
Добре познатата обстановка беше събудила за нов живот спящия му военноморски инстинкт.
— Позволете да говоря, сър — изрече отсечено той.
— Позволявам — отговори с развеселена усмивка адмиралът. Смити хвърли поглед към края на залата, където стоеше жалкият пратеник на Клермон, държан в шах от двама скучаещи лейтенанти с насочени пистолети. Мършавият дребосък се силеше да изглежда смел, но очичките му се местеха неспокойно насам-натам и той нервно потропваше с крака.
Смити опря ръце на масата и се приведе напред, за да не го чува никой освен адмирала.
— Сър, трябва ли да ви напомня, че слънцето вече залязва? Ако продължите да се колебаете, ще изложите мис Луси на голяма опасност.
Адмиралът се зае да почиства зъбите си с малко сребърно ножче.
— А трябва ли аз да ви напомням, Смити, че вие и само вие сте виновен за цялата тази бъркотия? В крайна сметка вие сте човекът, който насочи адвокатите ми по грешна следа, докато онзи тип действаше директно под носа ни. За мен все още е загадка как не познахте негодника.
Смити запази непроницаемото си изражение, знаейки много добре, че адмиралът ще се радва да употреби загрижеността му за Луси като средство за натиск срещу него.
— Вече не съм млад, сър. И очите ми не са, каквито бяха.
— Много жалко, нали? — Сноу захвърли ножа и стана. Очевидно размисляше и Смити горчиво съжали, че го беше заговорил.
Прислужникът усещаше, че всички присъстващи в трапезарията ги наблюдаваха любопитно. За това пътуване адмиралът беше събрал не най-добрите, а най-послушните офицери, готови на безусловно подчинение и дискретност.
Адмиралът мина покрай него и Смити неволно отдаде чест. Старите навици не се изкореняваха лесно.
Адмиралът сведе гласа си до кадифения бас на господ в адмиралска униформа. Ако му възразеше, щеше да бъде осъден за бунт. Или за богохулство.
— И какво според вас трябва да направя, Смити? Клермон не се интересува от пари, а вие знаете по-добре от всеки друг, че нямам онова, което той иска. Разрешителното отдавна вече не съществува.
Смити отговори със същия тих глас:
— Може би писмено признание, сър. Грижливо формулирано, изтъкващо благородните ви заслуги, то не би нанесло особена вреда на доброто ви име, поне що се отнася до вестниците.
— О, така ли? Моето добро име в замяна за Луси? Това ли е, което ми предлагате?
Безграничното търпение на Смити беше на свършване.
— Вашето добро име срещу живота на Луси — изръмжа в отговор той. — Това е, което ви предлагам.
Адмиралът се усмихна, като че му беше благодарен за гневната реплика.
— Клермон няма да я убие веднага. Ако тя е само наполовина толкова жадна да доставя удоволствие на мъжете в леглото, колкото беше майка й, той ще я остави жива. Поне докато се умори от глупавите й номера.
Смити го зяпна ужасено и ръката му се сви в юмрук. Изпитваше диво желание да го забие в самодоволната физиономия на адмирала, но беше скован от собственото си чувство за вина. Защото не адмиралът, а той беше виновен, че скъпата му малка Луси беше попаднала в лапите на Клермон.