Адмиралът смачка пергамента с исканията на Дуум и в движението му имаше ужасяваща окончателност.
— Боя се, че пътят пред мен е само един. Нали четохте вестниците, преди да излезем в морето? Скритите намеци, хлъзгавите указания. Нашата малка Луси е прекарала цели три седмици в ръцете на похотливи пирати. Доброто й име отдавна е стъпкано в калта. — Ужасът на Смити растеше заедно с лицемерното съжаление в гласа на адмирала. — Сигурен съм, че всяка друга жена, изтърпяла онова, което Луси е трябвало да изтърпи в грубите ръце на Дуум, ще предпочете да умре с чест, вместо да оцелее с позор.
Юмрукът на Смити се стрелна напред и улучи устата на адмирала.
— Безсърдечно копеле!
Адмиралът отстъпи назад и избърса кръвта от устата си. Смити замахна отново, но блюдолизците на Сноу го сграбчиха от двете страни, все още неспособни да осъзнаят факта, че някой се бе осмелил да удари командира.
Гласът на адмирала скърцаше от задоволство.
— Отведете мистър Смити долу и го оковете във вериги. Очевидно страда от силно мозъчно възпаление. Боя се, нелечимо.
Смити се съпротивляваше отчаяно, но адмиралът вече не му обръщаше внимание. След като изпита острието на сребърното ножче на ръката си, той извика дружелюбно:
— Елате при мен, мистър Дигби, искам да пратя вест на капитана ви и желая да му я отнесете колкото се може по-бързо.
Смити понечи да извика предупредително, но дръжката на пистолета, която се стовари върху слепоочието му, го принуди да замълчи. Последната му свързана мисъл, докато го влачеха по тъмните коридори, беше: „Безкрайно съжалявам, Ан-Мари. Толкова ми е мъчно.“ И накрая, след тъжна въздишка: „Луси…“
27
— Капитане! Капитане! Лодката! Слава на светиите, лодката се връща!
Ликуващият вик на Там накара целия екипаж на „Отмъщение“ да се втурне като един към десния борд. Кевин въздъхна примирено и бързо подаде далекогледа на Жерар, преди да го е изтръгнал от ръцете му.
Жерар нервно приглади косата си и вдигна далекогледа към окото си. Когато слънцето започна бавното си спускане към хоризонта, над морето се надигна вятър и превърна задушливата хватка на горещината в топла прегръдка.
Жерар още не знаеше дали трябваше да празнува триумфа си или да оплаква предстоящата загуба. Не смееше да мисли за бъдещето и това беше правилно, защото без Луси за него нямаше живот. Всичко щеше да се обвие в мъгла, да стане сиво и студено като Северно море през зимата. Без съмнение тя щеше да го мрази през целия му живот и да проклина алчността му, защото я бе продал за трийсет сребърника и парче хартия. Наистина, каква горчиво-сладка победа!
Когато лодката наближи, моряците се развикаха въодушевено. Но много скоро замлъкнаха, защото курсът й беше повече от странен. Вместо да плава право към „Отмъщение“, малкият плавателен съд танцуваше върху засилващото се вълнение, носен в различни посоки от капризите на вятъра. Долният ръб на слънцето се опря в хоризонта и потопи морето в кървавооранжево сияние.
— Според мен лодката е празна, сър! Дигби не се вижда никъде!
Още преди обърканото съобщение на Там Жерар отпусна далекогледа и даде знак на Аполон. След това проследи с нарастваща загриженост как Аполон и Фидж спуснаха на вода втората лодка. Двамата налегнаха здраво веслата, за да стигнат до Дигби, преди течението да е отнесло лодката в открито море. Там слезе от наблюдателницата и мълчаливо се присъедини към вахтата.
Втората лодка влезе в сянката на „Аргонавт“ и почти изчезна. Опасността от жадните дула на корабните оръдия накара Жерар да потрепери, макар да беше уверен, че самодоволният адмирал иска да се наслади на първото си злодеяние, преди да нанесе разрушителния си удар. Аполон поддържаше курса на лодката, докато Фъдж хвърли въжето с опитна ръка и поведе малкия плавателен съд обратно към сигурното пристанище на кораба-майка.
На пода на лодката имаше нещо. Отдалеч приличаше на вързоп дрипи, но Жерар веднага разбра какво е.
Замаян от мъка, той затвори очи и ги отвори отново едва когато чу стъпките на Аполон на горната палуба. Кормчията стоеше точно зад него с тялото на Дигби на ръце като жертвен дар. Дръзките искри в очите на стария канонир бяха угаснали завинаги.
Пъдж свали очилата си, за да изтрие мъглата с яркочервената си кърпа. Там свали шапка и зашепна молитви. Кевин промърмори някакво проклятие, от което свадливият Дигби гордо би изпъчил гърди. Само капитанът остана напълно неподвижен като безжизненото бледо тяло в прегръдката на кормчията.