— Нож в корема — проговори най-сетне той и впи очи в сребърната дръжка. — Смъртта му не е била нито бърза, нито милостива.
Без дори да мигне, той откъсна хартията, закрепена под ножа. Моряците се приближиха, но той не задоволи любопитството им, защото вестта беше предназначена единствено за него.
През целия си живот съм бил достатъчно горд, за да преговарям с хора от вашия занаят. И сега няма да го направя.
Докато мачкаше посланието в шепата си, Жерар ясно видя пред духовния си взор самодоволната усмивка на адмирала. С хора от вашия занаят. Може би трябваше да се надсмее на мъжа, който с такава сила се беше вкопчил в почтената си фасада. Но Жерар бе загубил всяко чувство за хумор.
Когато морето угаси слънчевите лъчи, над вълните затанцуваха странни фигури. Жерар вече не се боеше от тъмнината. Днес я очакваше с особено нетърпение, за да се потопи в изкусителната й прегръдка. Той затвори очите на мъртвия Дигби с безкрайна нежност и си спомни как бе направил същото за майка си. Какво значение имаше още един мъртвец за душа, прокълната като неговата?
Когато вдигна глава, екипажът инстинктивно се отдръпна от застиналото му в грозна маска лице.
— Време е да покажа на морално превъзхождащия ме Сноу на какво е способен мъж с моя занаят.
Изпълнени с нетърпение да преодолеят безпомощността си след смъртта на Дигби и да й отговорят с дела, мъжете занимаха одобрително. Ала вместо да даде заповед за нападение, капитанът се запъти към стълбичката за каютите и всяка от крачките му излъчваше абсолютен авторитет.
Кевин беше единственият, който посмя да застане на пътя му.
Братята се погледнаха в очите.
— Не го прави — проговори тихо Кевин. — Не си струва.
Жерар присви очи и скри ръце зад гърба си. Никога не беше удрял Кевин, нямаше да го направи и сега.
— Махнете се от пътя ми, мистър — изсъска заплашително той. — Това е заповед.
Думите му улучиха Кевин по-силно и от най-страшния удар и той се отмести от пътя на брат си като пребито куче.
— Тъй вярно, капитане — заекна той и тракна с токове.
Жерар слезе с бързи стъпки по стълбичката към трюма. Там сенките никога не го преследваха, тъй като ставаше част от тях.
Когато се изправи пред капитанската каюта, Жерар не се забави с ключалки и резета, а отвори вратата с добре прицелен ритник.
Луси, която седеше на стол до прозорчето, вдигна глава и примигна насреща му, като че беше твърде замаяна, за да се развълнува особено от странния му начин да си осигури достъп до спалнята й. Тя бе прочела дневника на майка си в сгъстяващото се лавандуловосиньо на здрача и беше толкова потънала в миналото, че изобщо не разбра каква драма се беше разиграла точно пред прозорчето й.
Големите сиви очи бяха пълни с неизплакани сълзи. Жерар се въоръжи вътрешно срещу крехката й красота. Съчувствието му бе умряло заедно с Дигби.
За момента беше изразходвал гнева си. Той намести вратата в изкривените й панти и така създаде нещо като частна сфера за двамата. Луси се изправи, погледна го и притисна дневника към гърдите си. Жерар беше доволен от поведението й. Тя не беше като подлия си баща, който се криеше зад безименни маски и изпитваше детинска радост да тиранизира жени и да разпаря коремите на възрастни хора. Пред него стоеше жена, която го упрекваше строго винаги когато си го беше заслужил, все едно дали беше духнал тютюнев дим в лицето й, или й беше вързал очите, за да я целува до безсъзнание. Пред него стоеше противник, достоен за предстоящия двубой.
Когато Жерар излезе от сянката и застана пред нея, дневникът се изплъзна от изтръпналите й пръсти. Но Луси не се отдръпна, изпълнена с решителност да излезе срещу този мъж като равна. Когато лицето му изникна от мрака, тя пое шумно въздух. Чертите му вече не бяха красиви, а криеха неустоимото очарование на сатанинската красота, лишена от съчувствие и съвест.
Той взе лицето й между двете си ръце с измамна нежност, която изпълни сърцето й с неутолим копнеж.
— Само един писък, и целият ми екипаж ще се втурне да защитава добродетелта ви, мис Сноу. Как ви се струва тази перспектива?
— Имаше време, когато само един мой писък ви накара да се втурнете да защитавате добродетелта ми.
Ала прошката й за единствения грях, който не беше извършил, дойде твърде късно. Той притисна палци върху устните й и й даде да разбере, че не желае да му напомня за дните, когато беше нейният благороден рицар.
— Както изглежда, адмиралът не се интересува особено как ще си получа моето. Или от кого.