— Този кучи син! — Моментално отрезвял, Жерар скочи, нахлузи бричовете си и отиде до прозорчето.
Следващият трясък прозвуча още по-ясно и по-злокобно от гръмотевица. Оръдията на „Аргонавт“ бълваха пламтящооранжеви огнени кълба. „Отмъщение“ направи рязък завой надясно и принуди Жерар да се залови за стената, за да не падне.
— Този проклет кучи син! — повтори той, този път много по-лично. — Що за чудовище е този тип, та заповядва да стрелят по собствената му дъщеря? Може ли такъв човек да бъде баща?
Звук, много по-необикновен от трясъка на оръдията, го накара да се обърне. Луси затискаше устата си с ръка, но кискането и проникваше между пръстите. Тя беше толкова прекрасна с розовата си кожа и разбърканите кичури около лицето, че Жерар изпита дива болка. Шеговитата й забележка, че иска да умре в неговите обятия, в крайна сметка можеше да се превърне в истина.
— Толкова съжалявам — пошепна задъхано тя, без да престава да се смее. — Не знам какво ме прихвана. Обикновено не съм толкова истерична.
Паническият му страх, че може да изгуби Луси в тази битка, му отне търпението, което би проявил в други подобни случаи. Той падна на колене и я хвана за раменете.
— Ти не разбра ли какво става тук? Този жалък кучи син… — Той млъкна и се опита да овладее паниката си, за да не я обиди. — Баща ти стреля по нас!
Ужасът му нарасна, когато Луси отметна глава назад и избухна в такъв луд смях, че очите й се насълзиха.
— Точно там е работата. Ти още ли не разбираш? Този „жалък кучи син“ не ми е баща!
28
Луси си беше представяла най-различни реакции на Жерар след такова разкритие, но паническият ужас, който изпълни очите му, изобщо не беше между тях. Той седна на петите си и я зяпна, сякаш беше призрак.
Вече беше твърде късно да изпитва срам, но тя въпреки това вдигна завивката до брадичката си и изтри една сълза от бузата си. Нападението беше дошло непосредствено след като се любиха и тя абсолютно загуби ориентация. Все пак рискува плаха усмивка.
— С Кевин имаме повече общи неща, отколкото мислех. И двамата сме копелета.
— Откъде знаеш?
— Всичко е написано в дневника на мама. — Луси подсмръкна и обърса носле с опакото на ръката си. — Най-трагичното е, че тя искрено е обичала адмирала, точно както аз по-рано. Но в крайна сметка е разбрала, че той никога няма да се върне в леглото й и че краткото влюбване не е било нищо повече освен поредната му победа над французите. Затова е започнала да търси други мъже. Според мен имаме повод да празнуваме. Нали не съм дъщеря на смъртния ти враг. — Тя скри болката, причинена от тези думи, зад равнодушно вдигане на раменете. — Аз не съм ничия дъщеря.
Луси беше вярвала, че познава и най-интимните нежности на Жерар, но той взе лицето й между ръцете си с такава почтителност, че тя повярва в лечебното въздействие на чувствителните му пръсти. Нов оръдеен залп разтърси кораба и болката в очите му нарасна.
— Велики боже, какво правя…
Той я пусна рязко, грабна ризата си и я остави сама сред завивките, които все още носеха миризмата на кожата му и мускусния аромат на любовта.
Разтърсвана от студени тръпки, Луси се уви в копринената завивка и отиде до прозорчето. „Аргонавт“, целият обгърнат в сив дим, даде следващия залп. Сигурно адмиралът крачеше по прясно излъсканата палуба и ревеше заповеди. Заповеди, които трябваше да натрошат на трески „Отмъщение“ и да унищожат момичето, на което беше дал името си.
Гневът й вдъхна нови сили. Винаги беше вярвала, че баща й ще я обикне, стига да е достатъчно покорна. Но сега, когато Жерар й показа какво означаваше истинската любов, тя проумя, че адмиралът беше само един незначителен, дребен тиран, неспособен да обича другиго освен себе си.
Когато димът се разсея и надигналият се вятър разкъса сивите облаци, Луси присви очи. Пълната луна потапяше „Аргонавт“ в зловещо сияние. Могъщият кораб беше абсолютно неподвижен, очевидно застинал в очакване да се нахвърли върху безпомощната си плячка. Рязкото замлъкване на оръдията беше по-страшно от непрестанните залпове.
През главата й премина ужасно подозрение.
— Не! — пошепна с пресекващ глас тя. И после, много по-високо: — Не!
Тя хвърли завивката, нахлузи панталоните на Там и бързо облече ризата, без да я пъхне под колана. Втурна се към вратата, като се молеше да не е закъсняла.
Този път лабиринтът в трюма на „Отмъщение“ не я докара до отчаяние. Неравномерното люлеене на кораба беше угасило повечето Фенери, но тя се хвърли в мрака със сляпа увереност. Любовта към капитана на този кораб беше единствената светлина, от която се нуждаеше.