Луси се плъзна безшумно напред, сграбчи ножчето в двете си ръце и замахна право към сърцето му.
Но не улучи. В краткия момент на тишина, който отдели едното му безгрижно вдишване от следващото, тя насочи острието към рамото му.
Дуум пое въздух през здраво стиснати зъби. Останала с празни ръце, Луси посмя да го погледне, но видя само стоманено святкащи очи, които я гледаха невярващо.
— Коварна малка вещица! Как само ме нападна в гръб!
Той измъкна ножчето от рамото си, сграбчи я с другата си ръка за гърлото, притисна я към мачтата и я задържа със силното си коляно. Пръстите му напипаха с безпогрешна точност мястото, където лудо биеше пулсът й.
Луси бе допуснала грешка. Този мъж нямаше да я прати на небето, а лично щеше да я придружи до ада. Окървавеното острие в ръката му улови промъкнал се през мрака лунен лъч.
Нали казаха, че белязвал жертвите си със своя дяволски знак!
Уверена, че острието ей сега ще се забие в нежната й буза, тя все пак успя да преглътне страха си и се извърна.
Дуум я хвана за косата и обърна лицето й към своето. Гласът му се давеше.
— Знаете ли, всъщност би трябвало да ви…
Без предупреждение устата му завладя устните й. Езикът му нахлу в чистата й уста с целувка, тъмна и толкова силна, че коленете й омекнаха. Тя се вкопчи в ризата му и буквално увисна на него в безпомощната си капитулация. В съзнанието й остана само забраненият вкус на езика му, който опустошаваше устата й. Силният му мъжки аромат разшири ноздрите й, безмилостният натиск на коляното му между бедрата й запали огън в тялото й, от който я заболя. Тя усети тръпки по онези места, които досега се беше срамувала да назове. Топлата му кръв напои тънката материя на корсажа й.
Някъде от небето прозвуча безтелесен глас:
— „Аргонавт“ приближава, сър. Нямаме много време.
Дуум изпъшка болезнено и се откъсна от нея. Преди Луси да е осъзнала какво става, той дръпна ръцете й от ризата си и я избута към средата на палубата. Залитайки като пиян, той я последва с ножчето за писма в ръка.
Тя се отдръпна уплашено. Чувстваше се гола и загубена.
Дългата му коса се развяваше от вятъра. Сенките на такелажа нарязваха лицето му, изписвайки изкусителна решетка от действителност и илюзия.
— Искам да отнесете едно послание на баща си, мис Сноу. — Гласът на капитана надвика вятъра. — Кажете му следното: капитан Дуум се върна, за да се разплати с теб.
Той направи още една крачка към нея и Луси се отдръпна.
— Какво искате от мен? — извика тя и гласът й трепна от страх.
— Сигурно вече сте чували, че пиратите пускат пленниците си по гредата. — Тя кимна безмълвно. Гърбът й вече се докосваше до релинга на десния борд. Мъжът се наклони напред и лицето му се опря до нейното. — За съжаление не разполагам с подходяща греда.
Ножчето за писма падна на пода. Той я сграбчи за раменете, целуна я още веднаж — кратко и силно. После я вдигна и я хвърли през борда.
Дуум се отпусна на колене до релинга. След като момичето вече го нямаше, волята да се бори с болката го бе напуснала.
— Капитане! — извика Там от коша на мачтата. Той не притежаваше спокойствието на първия офицер и гласът му пресекна от вълнение. — Два кораба отляво в боен ред. Обкръжават ни!
Къде, по дяволите, беше Кевин? Нима продължаваше да спи в „Желязната дева“? Явно му трябваше време да си отспи след изстъпленията миналата нощ.
— Дръж позицията! — изрева той, без да откъсва поглед от тъмните водни маси.
Загубата на кръв сякаш бе изсмукала разума му. Не проумяваше, че рискуваше живота и свободата на екипажа си само за да се увери, че момичето може да плува. Хазартният играч в семейството беше всъщност Кевин.
— Капитане!
Дуум се направи, че не е чул умолителния вик на Там.
Момичето се движеше в кръг като ранена гълъбица. По дяволите, дали трябваше да скочи след нея? Тъкмо се надигна, за да изпълни намерението си, когато тя се ориентира в мрака и заплува със силни удари на ръцете към най-близкия кораб.
Дуум я проследи с присвити очи. Решителността й да се спаси и умелите движения прогониха и последните му съмнения, че тя наистина беше дъщеря на Лусиен Сноу.
Крясъците на Там бяха преминали в жални стенания от рода на „Дево Марио, помогни ни!“ Ала Дуум продължаваше да чака. В тази смешна бяла рокличка момичето се открояваше много добре в мрака и онези трябваше вече да го забележат.
— Човек зад борда! — чу се вик от мачтите на „Аргонавт“, който се извиси над воя на вятъра.