Момчетата я огледаха нервно. Знаеха, че не бива да подценяват жената на капитана, колкото и крехка да изглеждаше.
Луси понижи глас до онзи ласкателен тон, с който изпращаше братята на Силви да й донесат шал или лимонада.
— Сигурна съм, че мистър Дигби би искал дискусията да се проведе по правилата.
Момчетата се спогледаха изумено. Избухливият мистър Дигби никога не спореше „по правилата“.
— Е, добре — въздъхна Луси и посочи единственото момче, което не беше заплашило да разреши спора с юмруци. — Вие, сър, сте повишен в чин канонир от този миг.
Момчето се почеса по главата, докато колегите му мърмореха недоволно.
— Тъй вярно, мис. Но така оставаме с една маймунка по-малко. Кой ще ми подрежда гюллетата?
Луси огледа бъчвичките с барут и осемнайсетфунтовите железни топки, подредени като драконови яйца по дългата, тясна пътека, и се усмихна примирено.
Джеремая Дигби може би се беше отнасял към света със свадливо пренебрежение, но се беше грижил самоотвержено за любимите си оръдия. Дулата блестяха на лунната светлина, която падаше през люковете, като полирани от ръката на влюбен. Луси беше научила от Там достатъчно подробности за пиратския живот и вече знаеше, че капитанът даваше заповед за оръдеен залп само в краен случай, когато всички хитрости се бяха провалили.
Тя приседна до един от люковете и видя как „Аргонавт“ направи лек завой върху мастиленосините вълни и се насочи право към носа на „Отмъщение“, за да го вземе на абордаж. Според нея това беше много повече от краен случай. Военният кораб описа сребърна следа върху платното на нощта като блещукащ път към небето. Или към ада.
— Какво, по дяволите, чака още? — изръмжа един от канонирите. — Може би покана?
Ако беше способна да произнесе поне една дума, Луси щеше да се съгласи с него. Но ледената буца, заседнала в гърлото й, не й позволяваше да говори.
Когато „Аргонавт“ стигна в опасна близост да пиратската шхуна и скри небето и луната, стомахът й се преобърна. Оръдейната палуба потъна в дълбок мрак, а намалените Фенери хвърляха повече сянка, отколкото светлина.
— Направи нещо — помоли беззвучно тя. — Каквото и да е.
За да изпълни дръзкото й желание, тясната галерия от дъбово дърво се наклони с шумно скърцане и прати всички на покрития с пясък под. Луси потърси някаква опора, стигна пълзешком до другия борд с оръдията и накрая падна на колене, защото чувството за равновесие я напусна.
Тя се похвали за решението си. Когато започнеше решителната битка, нямаше да падне толкова отвисоко. Веднага й стана ясно, че Жерар бе вдигнал всяко парченце платно, което беше намерил, за да улесни сблъсъка с „Аргонавт“.
— Исусе, капитанът е полудял — изохка един мършав момък, който изведнъж заприлича на дванайсетгодишно хлапе, а не на седемнадесетгодишен мъж, за какъвто се бе представил, за да бъде нает на мечтания пиратски кораб.
Луси се хвана за най-близкото оръдие и се подготви за сблъсъка. Много й се искаше да затвори очи, но не можеше да откъсне поглед от заплашващото разрушение. Изведнъж я обзе спокойствие, тя се почувства ведра и уверена и преодоля ужаса. Може би Жерар щеше да загине, но не поради произвола на други хора, а изправен на мостика на своя кораб, господар на собствената си съдба. Сълзи на гордост запариха в очите й, гневни и горещи.
Пиратската шхуна се понесе по индиговосините води право към огромния военен кораб. Луси вече различаваше дребните фигури, които панически се катереха по палубата. „Аргонавт“ нямаше време да преговаря или поне да обърне. Такелажът му беше твърде сложен, голямата тежест го правеше тромав. Големината, с която кралската флота толкова се гордееше, сега се превърна в гибел.
Точно обратното важеше за „Отмъщение“. Малко преди сблъсъка, малко преди съдбоносния момент, в който Луси щеше да изпищи в сляп страх, шхуната направи завой и мина на сантиметри покрай високия борд на „Аргонавт“. Скърцането беше толкова силно, че тя запуши ушите си. Рискованата маневра имаше своята цена. Някъде високо горе се чу шум от падаща мачта.
Прозвуча мощен вик:
— Огън!
Луси зяпна също като другарите си по съдба и се запита дали и нейното изражение изразяваше такова глупаво слисване като техните. Прозрението дойде със скоростта на пламък. Опасната, но брилянтна маневра на Жерар беше докарала малкия, лек кораб под оръдията на военния и бе деградирала гордостта на кралската военна флота до беззъб тигър. Макар да рискуваше повреди в собствения си кораб, когато стреляше от толкова малка дистанция, Жерар беше пресметнал много добре риска при видимо безизходното им положение.