Сигурно щяха да стоят цяла вечност като вкаменени, ако от горната оръдейна палуба не бяха дали изстрел и един гневен глас, твърде добре познат на Луси, не беше изкрещял:
— Ей, спите ли там долу?
Канонирите и маймунките се хвърлиха като един към оръдията, за да дадат дълго чакания залп.
— Този е за Дигби, проклети копелета! — изсъска един канонир, поднасяйки пламтящата факла към отвора на дулото.
Оръдието изгърмя оглушително. Дигби щеше да е доволен, каза си горчиво Луси.
Времето в тясната галерия сякаш спря. Останаха само хапещата миризма на горящия барут, оглушителните гърмежи на оръдията и тресящият се протест на „Отмъщение“, че е попаднал толкова близо до плячката си. Луси много скоро престана да брои колко пъти беше изтичала по люлеещия се коридор, за да грабне поредното желязно гюлле и бъчвичката с барут. Ръцете й изтръпнаха и тя престана да усеща болка.
Пушекът пареше в очите й, горещината опърли пръстите й, барутът начерни ръцете и лицето и. Но тя продължаваше да работи, замаяна от гърма на битката. След деветнадесетте години, които беше прекарала в послушание и мълчание, най-после беше намерила някого, за когото си струваше да се бори.
Като Давид, победил Голиат с камъче от прашката си, малкият кораб изпращаше залп след залп в страничната стена на „Аргонавт“. Луси тъкмо мъкнеше поредното гюлле към оръдието, когато един от канонирите я сграбчи за ръкава.
Устните му се движеха с бързина, от която й се зави свят. Тя го погледна неразбиращо и лицето й помрачня. В ушите й скърцаше дърво, отекваха гърмежи и тя не разбра нито дума. Канонирът явно се усети, изтръгна гюллето от скованите и пръсти и внимателно я отведе до един от люковете.
„Аргонавт“ се оттегляше, без да е дал нито един изстрел от грамадните си оръдия.
Канонирите и маймунките заскачаха като млади жребчета около оръдията и се развикаха радостно. Луси много искаше да се радва с тях, но изведнъж усети такова изтощение, че едва се задържа на краката си. Прозя се уморено, падна върху купчинка платна, сви се на кълбо и моментално заспа.
Когато Жерар я намери след шест часа, тя спеше в същата поза.
Той беше работил цяла нощ, за да отведе ударения си кораб в спокойния залив на малък остров пред крайбрежието на Тенерифе. Едва тогава предаде командването на Аполон и отиде да си почине в капитанската каюта, надявайки се да намери Луси дълбоко заспала. Представата за сгушената в леглото крехка фигурка щеше да му помогне да преодолее изтощението.
Ала намери каютата празна, а измачканите завивки лежаха на пода точно както ги бяха оставили. Жерар се втурна да претърси кораба от носа до кърмата и тревогата му нарастваше с всяка крачка.
Когато най-сетне слезе на долната оръдейна палуба и откри отпуснатото й тяло върху купчината стари платна, сърцето му спря да бие.
Ужасен от смъртната бледност на капитана си, един от канонирите се хвърли да го подкрепи и му подаде бутилката с уиски, която му правеше компания след като беше изпил достатъчно ром и бира с другарите си, за да отпразнуват победата.
— Тя е напълно изтощена, сър. И не е чудно, защото свърши великолепна работа по време на битката. — В зачервените очи на мъжа заблестя възхищение. — Можем да се гордеем с нея, сър.
Сърцето на Жерар си възвърна ритъма и го ускори. Първо трябваше да се справи с шока. Човекът, когото Луси в продължение на деветнадесет години беше смятала за свой баща, се беше опитал да я убие, но вместо да получи истеричен колапс, тя се бе хвърлила в битката и се беше сражавала на страната на Жерар, сякаш това беше най-естественото нещо на света.
Той се отпусна на колене до нея и се вслуша в равномерното й дишане. Приглади косата й, нападала по челото, и я загърна в разкъсаната риза. Като видя милото, изпоцапано лице, мирно заспало под маската от барут, бе обзет от дива нежност. Угризенията на съвестта, че за да осъществи собственото си отмъщение, бе изложил Луси на смъртна опасност, още повече засилиха чувствата му.
С тази странна смесица от надменно достойнство и детска невинност, толкова скъпи на закоравялото му сърце, тя го научи отново да се усмихва. Куражът й му помогна да преодолее страха си от тъмнината. Напук на целия му инат тя му напомни, че на този свят имаше и друго освен отмъщение.
И как й се отблагодари той? Като я отблъсна, измами я, осигури й плаване към сигурната гибел, без билет за връщане, повлече я след себе си. Успя да я накара да повярва, че искаше само крехкото й, гъвкаво тяло да топли леглото му. И сега горчиво се запита кого от двамата всъщност трябваше да убеждава.
Докосна с пръст връхчето на носа й и погледна замислено черното петно. Мястото й не беше в задушния трюм на пиратския кораб. Тя трябваше да се върне в елегантния лондонски салон и да угощава с чай тълпите богати ухажори. Погледът му се плъзна по изпочупените, почернели нокти и одрасканите глезени. Преди да се вмъкне в живота й, нежните й ръце бяха скрити в ръкавици, чадърчето пазеше изискания й млечнобял тен от слънцето, а бузите й бяха напудрени с най-фината оризова пудра.