— Адмиралът. — Това беше твърдение, не въпрос. — Тенерифе вече не е сигурното убежище на пиратите, каквото е било преди сто години. Само въпрос на време е той да се върне. С много кораби, с много войници и оръдия. До вчера бях виновен само за кражба и че съм предизвикал известна бъркотия. Но сега, след като ме принуди да стрелям по флагмански кораб на кралската военна флота, той е сигурен, че ще ме заклеймят като държавен изменник и ще ме очистят. Ще спрат едва когато ме видят мъртъв.
Примиреният му тон накара Луси да скочи.
— Тогава ще идем някъде другаде. Някъде, където ще живеем спокойно. На края на света, ако трябва.
Той поклати тъжно глава.
— Колумб доказа, че земята е кръгла, любов моя. Все едно накъде ще плаваме, накрая ще се озовем пак там, откъдето сме тръгнали.
— Божичко — пошепна Луси. — Ти искаш да ме върнеш на адмирала, нали?
Мълчанието му беше достатъчен отговор.
Тя прогони предателските сълзи и протегна ръце.
— Това е дяволски добра идея! Велика идея! Ще ме оставиш пред вратата на Йона и готово. Питам се само колко време ще мине, докато умра от необяснимо падане по стълбата или парченце развалена херинга.
— Няма да те заведа при баща ти. Ще те оставя при Смити. Той ще те защитава. Имам му доверие.
От страх, че Жерар може да разкрие предположенията й, Луси извърна лице и моментално загуби битката срещу сълзите. Те закапаха горещи по бузите й и тя се опита да ги избърше, преди да се обърне.
— Е, добре, Жерар Клермон, тогава ме върни в Лондон. Не всички служещи в кралската военна флота са корумпирани като баща ми… — Тя затвори за миг очи, за да се овладее. — Като Лусиен Сноу. Има и добри офицери. Хора, които се вслушват в разумни аргументи. Аз ще ги намеря и ще изчистя мръсотията от името ти. Кълна се в бога, че ще го направя. Даже ако трябва да стигна до лорд Първия адмирал.
Жерар прекоси пясъка с два скока и я сграбчи грубо за раменете. Лицето му се разкриви в болезнена гримаса.
— Няма да правиш нищо, чуваш ли! Да не искаш да те затворят в Нюгейт, защото си помогнала на един търсен престъпник? Да не искаш да те заподозрат в държавна измяна? Знаеш ли какво правят с жени като теб на такива места? Ако адмиралът подуши с какво се занимаваш, преди да си постигнала нещо пред властите, тогава си загубена. Той вече ти доказа, че е готов на всичко, за да ти затвори устата.
— И какво, по дяволите, ще правя тогава в Лондон? — изкрещя злобно тя и изпита благодарност към добрия мистър Дигби, бог да успокои душата му, който я беше научил на думите, необходими за такива абсурдни разговори. — Да си седна на красивия задник и да плета чорапи, докато ти благоволиш да се върнеш при мен?
Гневът му отстъпи място на дълбоко разкаяние. Той беше виновен, че сега Луси знаеше толкова много страшни неща.
Лицето му се разми пред очите й. Коленете й омекнаха. Но вместо да я хване, Жерар нежно я настани в пясъка и поглади косата й със съчувствие, достатъчно и за двамата.
Ако беше повярвала дори само за миг, че той не я обича, че само я е използвал, за да я прогони, щом задоволи любопитството си, тя щеше да го моли на колене да се откаже от намерението си и да извоюва бъдеще за двамата.
Но тя знаеше по-добре. Жерар беше един от онези редки мъже, които правеха, каквото трябва, без да ги е грижа за цената. Не й оставаше нищо друго, освен да го проследи с поглед, когато той се обърна и тръгна по брега, устремил поглед към морето, което толкова обичаше и което го утешаваше с лазурносините си дълбини.
30
Ледени вихрушки свиреха над белите корони на вълните и превръщаха северния Атлантик в заплашителен, кипящ котел на вещици. Бурята проникваше необезпокоявано през грубото униформено палто, но Луси не трепереше. Беше свикнала с хапещата милувка на вятъра. Предпочиташе монотонната искреност на морето пред лъжливата топлина на каютата, която изглеждаше като приятно убежище, но оставяше сърцето й незащитено и то кървеше и я болеше.
Тънка ледена корица покриваше релинга на носа, върху който почиваха ръцете й. Най-съкровеното желание на Луси беше да не изпитва нищо, но явно беше загубила способността си да прогонва нежеланите чувства. И сега усещаше непрестанна болка, мъчителна празнота в областта на корема. Въпреки това след онзи ден пред Тенерифе не беше проляла нито една сълза освен онези, които безмилостният вятър извикваше в очите й.
След слънчевото небе и нежносините води на Канарските острови сивото небе на Северния Атлантик с оловнотежките му облаци й действаше странно успокояващо. Тя остана до релинга, докато денят изчезна зад хоризонта. Още един ден от живота й.