— Нито дума повече, сладурче! Не подстрекавай този луд човек. Не разбираш ли какво възнамерява?
Като видя измъчения поглед на Жерар, Луси веднага разбра какво беше замислил. И какво щеше да му струва безумно дръзкото начинание.
Тя се хвана здраво за парапета и погледна отчаяно към разиграващата се битка, даже от това разстояние се виждаше, че „Кураж“ беше ударен смъртоносно. Беше въпрос само на минути, докато французите го вземат на абордаж. Те щяха да плячкосат товара, след което фрегатата щеше да потъне безследно в леденото море.
„Всеки човек е господар на съдбата си.“
Собствените й думи я преследваха. Това беше може би последният шанс на Жерар да осъществи мечтата си и да служи на страната и краля си. Мечта, от която е бил принуден да се откаже, защото един корумпиран мъж беше станал жертва на собствената си алчност.
Дълбоко в сърцето си тя знаеше, че не е в състояние да го отклони от поетия курс, и нямаше да се унижи пред него, като направи опит да го разубеди. Ако беше взел решение да мине спокойно покрай „Кураж“ и да пренебрегне кораб в беда, значи не беше човекът, когото тя обичаше.
Гордият блясък в очите й беше предупреждение за Кевин, който изруга ядно и отново изчезна в такелажа.
Луси събра пети и отдаде чест като най-добрия моряк.
— Барутната мишка Сноу е готова да се яви отново на служба, капитане.
Обгърнат в призрачно мълчание, пиратският кораб излезе от мъглата. Копринените платна се развяваха като гарваново черните криле на ангела на отмъщението. В ясната нощ над пустата му палуба се издигаха призрачни изпарения. Грациозният такелаж блестеше на лунната светлина като смъртоносна паяжина.
Когато корабът се насочи неумолимо към тях, няколко ужасени французи се хвърлиха през борда, защото предпочетоха сигурната смърт пред неизвестния ужас.
По-късно суеверните френски моряци щяха да разкажат на своя скептичен, но впечатлен първи консул, че насреща им излязъл не само един кораб, а цяла флотилия от призрачни шхуни, изскочили от ада, защото сатаната бил разгневен на Наполеон Бонапарт, решил да завладее онова, което било само негово — целият свят.
Ужасяващата скорост, с която приближаваше призрачният кораб, и хаосът, който предизвика, дадоха допълнителна храна на спекулациите.
Английската плячка моментално бе забравена и двата френски кораба се формираха за бързо бягство с надеждата да избегнат неизбежното. Уловени във водовъртежа на собствения си страх, те се понесоха по вълните, ала безмилостният черен кораб се вряза помежду им и отмина така бързо и безшумно, че изчезна от ужасените погледи на моряците, преди поне един канонир да е дал изстрел.
Едно закъсняло гюлле натроши мачтата на другия френски кораб и разкъса платната. Двата френски кораба се сблъскаха и призрачната тишина бе разкъсана от трясък на чупещо се дърво.
Преди призрачният кораб да се покаже за втори път, двата платнохода успяха да се разделят и полетяха с най-голямата възможна скорост обратно към Франция, без да хвърлят нито един поглед назад. Никой не се поинтересува какви вреди бе причинило внезапното им бягство.
Английските моряци на борда на бързо потъващия „Кураж“, които вече се бяха примирили със смъртта, проследиха новото приближаване на призрачния кораб със смесени чувства. Носът на кораба потопи мъжете в дълбока сянка. Последва мрачно скърцане, като че портите на небето се бяха отворили, за да пропуснат разкаялите се грешници.
Моряците от „Кураж“ стояха до колене в ледената вода, която се процеждаше отвсякъде, и се питаха дали ще имат късмета да живеят достатъчно дълго, за да разкажат някога на внуците си за невероятната намеса на „Отмъщение“. Дали появата на пиратската шхуна означаваше спасение или окончателна гибел за уморените им души?
Вместо отговор някъде отвисоко се спусна плетена стълба и падна върху главите на мъжете. Те посегнаха благодарно към въжетата и побързаха да се спасят от потъващия кораб. Сега не беше време да се питат дали отиваха при добрия бог, или щяха да се изправят пред ангела на отмъщението.
— Все още не мога да повярвам, че го направи? Ти си обезумял! — шепнеше ужасено Кевин.
— Като че имах друг избор — изсъска в отговор Жерар, изправен на капитанския мостик, за да следи как бледите, мокри до кости мъже се тълпяха на палубата, където ги очакваше мълчаливият му екипаж.
— След като рискувахме всичко, за да ги спасим от французите, би било проява на лоши маниери да ги оставим да се удавят. Или може би не?