Малко преди обед едно малко момче забеляза пристигащия кораб. Навалицата замлъкна в почтително очакване. Даже репортерите прибраха моливите и проследиха акостирането на величествената шхуна, чиято заплашителна красота беше подчертана от зимното слънце. Писачите се сетиха за задачата си едва когато зрителите избухнаха в ликуващи викове. Моливите им захвърчаха по хартията с напразната надежда да създадат една легенда.
Въодушевлението на тълпата стигна връхната си точка, когато шхуната хвърли котва и сложиха стълбичката. Моряците и пиратите слязоха забързано от борда, сякаш жадуваха да се измъкнат от тесния кораб и неприятната компания. Въпреки това всички зрители разбраха, че краткото пътуване беше минало без неприятни инциденти.
Един луничав момък в цивилно облекло си беше спечелил две синини, вероятно докато беше защитавал честта на командира си. Дебеличкият му приятел, чиито очила бяха счупени, извади червената си кърпа и я размаха в посока към изискано облечените дами под разноцветните им чадърчета, за което бе възнаграден с възбудено хихикане и един живописен припадък. Под трескавото махане на приятелките си дамата се свести точно навреме, за да види великана с кожа, черна като абанос, който мина стоически покрай нея — и моментално предизвика нов припадък.
Колкото повече се опразваше корабът, толкова по-възбудени ставаха зрителите. Хората протягаха шии, за да видят най-сетне бунтовника, чието залавяне щеше да направи света по-сигурен — и по-скучен. Почти никой не забеляза дребничката фигурка на горната палуба, която беше вдигнала качулката на униформеното палто, за да скрие дългата пепеляворуса коса.
Търпението на тълпата бе възнаградено, когато на стълбичката застана мъж, обкръжен от четирима въоръжени моряци. Гледката беше зашеметяваща. Макар че беше окован във вериги, походката му беше лека и гъвкава — походка на човек, роден да владее моретата.
Заслепен от ярката слънчева светлина, Жерар примигна. Замлъкналото за миг множество избухна в диви приветствени викове и на лицето му изгря усмивка. От страх, че задържането му може да предизвика бунт на екипажа, лорд Хауъл беше заповядал да го оковат. След дните на примирение възбуденото човешко множество събуди за нов живот замаяните му сетива.
В гърба му се заби дуло на мускет и той продължи пътя си. Когато Кевин успя да си пробие път до брат си, един от пазачите изсъска ядна заплаха.
Въпреки рева на тълпата гласът на Кевин прозвуча съвсем ясно:
— Чуваш ли ги, братко! При това те още не знаят за геройската акция по спасяването на „Кураж“! Обзалагам се, че ще станеш народен герой!
— Нещо като морски Робин Худ — допълни Жерар и изпухтя презрително. — Тълпата бързо променя мнението си. Когато ме осъдят на смърт, ще бъдат също така доволни.
— Аз би трябвало да бъда доволен, след като едва не ме прати на оня свят. — Кевин си стисна носа и плътният му баритон изтъня до тенор. — Ох, носът ми е счупен!
— Ще ти се отрази много добре, братле. Така най-сетне ще си намериш момиче, което е по-красиво от теб.
— Не съм излъгал. Аз бях капитан Дуум. Макар и само два кратки месеца.
Жерар не искаше да мисли какво беше правил през тези месеци истинският капитан Дуум. Той беше човек без бъдеще и не можеше да си позволи лукса да си припомня миналото. Когато слязоха на кея, той не можа да издържи и попита:
— Как е тя?
— Държи се много добре — отговори с искрено уважение Кевин. — И смело играе ролята, която си й отредил. Но се боя, че е само въпрос на време, докато…
— Татко!
Радостният вик накара и двамата да се обърнат. Обгърната в облак свеж лимонов аромат, Луси профуча покрай тях с разперени ръце, сякаш искаше да прегърне цял Лондон. Възхитена от новия драматичен обрат, тълпата се разстъпи да й направи път. Качулката се смъкна от главата й, когато се хвърли в обятията на величествената фигура, облечена в синя униформа на флотски адмирал със златни галони. Само най-внимателният наблюдател би могъл да забележи секундата колебание, преди адмиралът да отговори на прегръдката й.
— … докато рухне под този товар — завърши изречението си Кевин.
Смаян от бесния си гняв, Жерар пое въздух през здраво стиснатите си зъби.
— Според мен играе прекалено убедително.
Когато адмиралът сведе бялата си глава към свежото, загоряло от слънцето лице на дъщеря си и я целуна, тълпата избухна в радостни ръкопляскания, а Жерар бе обзет от дива, напълно необоснована ревност. Лусиен Сноу не устоя на изкушението да хвърли тържествуващ поглед в посока към заловения престъпник.