— Е, най-после — въздъхна облекчено пиратският капитан. — Хайде, момчета, да се махаме оттук!
Люковете в левия борд на шхуната се отвориха и изпуснаха бели кълба изкуствена мъгла. Гъстите изпарения скриха „Отмъщение“ от преследвачите му. Пиратите вдигнаха копринените черни платна и уловиха силния вятър отляво. Шхуната се плъзна безшумно към хоризонта като копринена панделка в косата на жена. Радостният вик на Там скоро възвести успеха на маневрата.
Един от придружителите на „Аргонавт“ даде оръдеен залп, но беше твърде далече, за да подеме преследването. А на борда на „Аргонавт“ си имаха по-важна работа, отколкото да гонят призраци. Трябваше да приберат на сигурно място ценния товар, който Дуум им беше подхвърлил пред носа.
Охкайки от изтощение, Дуум се завлече до входа към каютите и падна тежко върху купчина въжета. Затвори очи и си пожела да пропадне в дълбока черна дупка и да ближе раните си, колкото и да не приличаха на предишните. Защо беше преминал през пет години ад — само за да бъде пронизан с ножче за писма от една превъзбудена млада дама? Главата му олекна от загубата на кръв, той избухна в смях и се отпусна върху въжетата.
— По дяволите, капитане! Ще ви отведа при Пъдж да ви зашие. Или искате да си останете тук, за да ви изтече кръвта?
Като чу гласа на първия си офицер, Дуум успя да вдигна глава.
— Като свърша с теб, ще ти се иска да си ме оставил да ми изтече кръвта — изрева ядно той. — Що за пират си ти всъщност? Нито за миг не помислих, че не си я претърсил за оръжие.
Негърът клекна до него и огромните му ръце, учудващо меки за един толкова грамаден мъж, притиснаха към раната чиста памучна кърпа.
— Малката изглеждаше толкова безобидна… — Той помогна на Дуум да се изправи.
Капитанът погледна след бързо изчезващите светлини на „Аргонавт“. Беглият поглед в сивите очи, обградени от гъсти черни мигли, не искаше да го напусне.
Той притисна ръка към гърдите си.
— Лъжеш се, братко — проговори глухо той. — Малкото дяволче едва не ме улучи в сърцето.
4
— Този отвратителен негодник! — Адмиралът удари с юмрук по вестника, който лежеше разтворен на масата пред него, и Луси подскочи.
— Пак ли капитан Дуум? — прошепна тя и остави четката на ръба на съдчето с вода, за да скрие внезапното потреперване на ръцете си.
— Кой друг? Само чуй какво е извършил пак този престъпник! — Както винаги, когато се гневеше, адмиралът скочи и тръгна да ходи по салона, забравил за бастуна с месингова дръжка. — След като завладял кораба на Негово кралско величество „Лотарио“, безразсъдният капитан не само заграбил цялата плячка, ами и съблякъл униформите на екипажа — прочете той и смачка нещастния „Газет“ между пръстите си. — Наистина, безразсъдно смела постъпка! Е, може да е смел, но не е капитан! Той е пират! Шамар в лицето на всеки почтен моряк. Как онези жалки журналистчета смеят да го представят като блестящ герой!
Луси се усмихна зад статива си и си представи бастионите от моряшко достойнство, които трепереха във фланелените си долни гащи.
— Нали затова им плащат.
Адмиралът запрати вестника на пода.
— Мога да те уверя, че им плащат много повече, за да стоят мирни. Ако не им бях напълнил джобовете със злато, щяха да превърнат срещата ти с онзи бандит в романтична любовна история. И тогава край на доброто ти име!
Усмивката на Луси угасна. Баща й знаеше много добре, че тя беше същата като преди. Не стига, че очевидно я считаше за твърде глупава, за да разбере нетактичните въпроси, с които я засипа след щастливото й завръщане с патрулния кораб, ами и настоя собственият му лекар да я прегледа. Оттогава беше минал цял месец, но Луси все още трепереше при спомена за студените, безмилостни ръце.
Баща й явно реши, че тя се е уплашила.
— Нямаш причини за истерия, момиче! — изрева той и така я стресна, че тя изпусна четката. — Никога вече няма да паднеш в лапите на онзи негодник!
Луси изми четката, разбърка сините облачета в чистата вода и отново си припомни онова тъмно интермецо, което беше преживяла с капитан Дуум. Всъщност ръцете бяха единственото, което познаваше от него. Безогледни, нежни, подигравателни. Милващи тила й. Заровени в косата й, за да я подчинят изцяло на волята му.
Тя се изтръгна от мечтанията си и остави четката на статива.
— Не ме е страх от капитан Дуум, татко. Той се закле, че ще уреди сметките си с теб, не с мен.
Баща й изръмжа скептично.
— Ти го казваш.
Тя избегна погледа му и се зае да рисува белите пенести гребени на вълните, за да довърши поредния си морски етюд и да заслужи одобрението на адмирала. Не беше способна да крие нещо от него. Още като дете предпочиташе веднага да му се изповяда, когато беше направила някоя беля, вместо да изчака той да научи и да й се скара.