Дулото на мускета отново се заби между плешките му.
— Върви, Дуум. Имаш уговорка с палача.
Жерар се обърна с такава лекота, сякаш веригите, стегнали ръцете и глезените му, бяха копринени панделки. Устата му се изкриви в студена усмивка.
— Не се притеснявай, момче. Без мен няма да започнат.
Последното, което видя, преди да го качат в арестантската кола, която трябваше да го отведе в тъмната, студена килия в Нюпорт, беше хладно отвърнатото лице на Луси зад позлатената рамка на прозорчето на бащината й карета.
Луси седеше сковано на седалката срещу баща си със скръстени в скута ръце. Копнееше за маншон, който щеше да скрие предателското им треперене, и се стараеше да не мисли колко пъти беше споделяла тази карета с охранителя си.
Тя поглеждаше крадешком адмирала през полуспуснатите си мигли и си повтаряше, че той вече не й е баща. Впечатляващото му присъствие обаче говореше друго. Тя го огледа с нов, критичен поглед и се учуди колко сляпа беше била през всичките тези години. Насреща й седеше стар, затлъстяващ мъж, чиято маса затрудняваше движенията му, с тъмни торбички под очите.
Сега съзнаваше, че винаги беше гледала на него с жадните за любов очи на дете. И се питаше дали трябва да съжалява този жалък измамник, или да се отвращава от него.
Адмиралът гледаше навън, на лицето му беше изписано равнодушие. Луси беше сигурна, че, както обикновено, изчакваше да настъпи удобният момент. Като ястреб, който се хвърля отвисоко върху безпомощната мишка. Тя можеше само да се надява, че той няма да забележи веднага новите й зъби, наточени върху хищна птица, която си струваше усилията. Тогава ястребът нямаше да има време да изплюе мишката.
Той я погледна пронизващо.
— Добре ли си, дъще?
Ето как си го представяше! Да се върнат към старото разпределение на ролите: всевластният баща и послушната дъщеря. Какво очакваше от нея? Да се прибере вкъщи и да продължи работата над мемоарите му, като че той изобщо не се беше опитал да я прати на дъното на морето! Суетността му наистина беше безгранична. Най-умното беше да се възползва от този му порок.
Тя си заповяда да се усмихне и вложи в гласа си подходящата доза горчивина.
— Горе-долу, татко. Нашият мистър Клермон е загрижен единствено за собствената си печалба. Много добре знаеше, че не може да очаква желаното възнаграждение, ако върне заложницата си в лошо състояние. Според мен дори се наслаждаваше на възможността да играе пред мен ролята на галантен джентълмен. Вероятно това е примамливо разнообразие, когато човек не е роден за това.
— Я виж ти!
Луси беше забравила колко я вбесяваше пренебрежителното му пухтене. Май баща й не беше ястреб, а войнствен лос, който ровеше с копита в земята, преди да се втурне в атака. Тя се покашля, за да скрие истеричното си кискане.
Адмиралът я измери с поглед, от който й стана студено.
— Въпреки това настоявам личният ми лекар да те прегледа внимателно. Може да имаш вътрешно нараняване.
Луси си припомни студените, груби ръце на доктора и потрепери. Този път нямаше да позволи това унижение. Как ли щеше да реагира адмиралът, ако се окажеше, че тя вече носеше под сърцето си детето на Жерар? Даже страхът от възможните последствия не беше в състояние да развали радостта й от тази представа.
Тя отговори на погледа му с хладна решителност.
— Разбира се, татко, щом смяташ, че така е най-добре.
Получил желаното доказателство за покорството и, той се облегна назад и пружините на седалката изскърцаха тревожно под тежестта му.
— Предполагам, че онзи негодник ти е разказал всевъзможни истории за злодеянията на жалкия ти баща.
Каквото и да беше очаквал адмиралът, със сигурност не беше звънкия й смях.
— Никога не бях чувала такива фантазии! Кралско разрешително, което изчезва безследно. Заровено съкровище. Честен човек, хвърлен без вина в затвора. Като че попаднах в един от онези абсурдни романи, от които ти ме предупреждаваше да се пазя! Вече очаквах да те срещна в открито море с превръзка на окото и канче ром! — Тя изтри навлажнените си очи. — Представи си, той очакваше да повярвам в смешните му обвинения, макар че не ми представи нито едно доказателство. Този човек очевидно не е на себе си. Тази фикс идея го тласка към безумни дела.
Адмиралът я дари с одобрителна усмивка и Луси горчиво си помисли, че само преди няколко седмици би дала живота си за нея.
— Очевидно господинът е забравил с чия дъщеря си има работа.