Ами да, за чия дъщеря всъщност говореха? Зачервеното лице на адмирала потъмня и за момент Луси се уплаши, че се е издала.
— Трябва да призная, че между нас има нещо неизяснено, което ми създава големи грижи.
— За какво говориш, татко? Не ми е приятно да те виждам така потиснат.
— Мъжете, удостоени от негово величество с широки пълномощия, често са принудени да правят големи жертви. Говоря за ужасното положение, в което бях поставен пред Тенерифе. — Той въздъхна така театрално, че Луси затвори очи, за да скрие отвращението си. — Не можех да си позволя да изпълня исканията на един престъпник. Но не можех и да го пусна да си отиде, защото щеше да продължи да тероризира морето. Нямах друг избор, освен да стрелям по кораба му, макар че ти беше на борда. Мога само да се надявам, че ще намериш прошка за мен в сърцето си.
Ако Кевин не я беше научил, че при игра на карти равнодушната физиономия носи стратегическо предимство, Луси щеше да се издаде със скептично изхъмкване, достойно за разгневен лос.
— Нямам какво да ти прощавам, татко. Ако на света има човек, който да разбира какви жертви изисква изпълнението на дълга, това съм аз. Освен това всичко завърши добре. Не искам да говорим повече за това.
Луси се уплаши, че бе отишла твърде далеч, но за нейно учудване той се приведе към нея и погали ръката й.
— Ти си добро момиче, Луси. Имам добра дъщеря. Похвалата му — дошла твърде късно и плод на ужасяващия му егоизъм, — я изпълни с такава омраза, че едва не я задави.
Когато слязоха от каретата в двора на Йона, Луси беше толкова нервна, че се боеше баща й да не го забележи. Тя се улови за предложената й ръка само за да има опора. Може би си въобразяваше, но остана с впечатлението, че той се опираше повече на нея, отколкото на бастуна си.
Входната врата скръцна и сърцето на Луси заби в радостно очакване. В следващия миг обаче то спря да бие, защото на прага застана мършава фигура с напудрена перука и копринена ливрея.
— Добър ден, сър — протръби непознатият с глас, който нямаше нищо общо с елегантния тембър на Смити. — А това вероятно е очарователната ви дъщеря.
Луси се олюля.
— Не разбирам. Къде е… — Изправена пред страшната реалност, тя загуби кураж.
Адмиралът тъжно поклати глава.
— Не исках да разваля завръщането ти у дома, мила моя, но се боя, че трябва да ти разкажа една тъжна история.
32
Когато влезе в гринуичката моряшка болница, Луси се успокои — помещенията бяха просторни и слънчеви. Трябваха й цели две седмици, докато намери възможност да се изплъзне от бдителността на адмирала, и през това време си беше представяла какви ли не страшни неща. И за всичко беше виновен многоцветният, но силно преувеличен разказ на Силви, която й беше описала в ужасяващи подробности какво правели с безпомощните обитатели на лудницата към болницата „Бетлем“ в Морфийлдс.
— Ние се гордеем с нашите момчета, наистина — заяви мисис Беделия Тайсли, докато бързаше напред по широкия коридор, където седяха сънливи възрастни мъже. — През седмицата ги храним с агнешко, в неделя имаме говеждо и чаша портър с храната. Нашите момчета обичат бира, нали, Уили?
Тя потупа по рамото един сляп моряк със старомодна тривърха шапка и бе възнаградена с беззъба усмивка.
Най-после тя спря пред тежка дървена врата и извади от джоба на престилката си връзка ключове.
— Що се отнася до вашия мистър Смит, не разчитаме само на благодетелите ни. Той получава само най-доброто. Тънки чаршафи, прясна храна, най-добрия лауданум. — Тя мушна ключа в ключалката и го превъртя два пъти. — Адмиралът каза да не пестим от нищо за неговия човек. Прекрасен баща имате, мис Сноу, прекрасен. Как само се грижи за хората си…
— Права сте — промърмори с отсъстващ вид Луси, вперила очи в отварящата се врата, докато се опитваше да се пребори със страха си.
Килията беше просторна и чиста, стените боядисани в бяло, подът наскоро почистван. През железните решетки на прозорците влизаха слънчеви лъчи и потапяха в меко сияние седящата в инвалиден стол фигура. Мъжът беше с дебела превръзка на главата.
В сърцето й нахлу вълна от нежност и тя направи няколко крачки напред.
Гласът на мисис Тайсли се понижи до съчувствен шепот:
— Сигурно няма да ви познае, мила моя. Седи така по цял ден и се взира в нищото. Не може да спи, часове наред говори нещо несвързано и вика две женски имена. Понякога вика Ан, понякога Мари. — Тя поклати угрижено глава. — Виждала съм много като него и ще ви кажа, че никой не е живял дълго.
— Извинете, бихте ли ме оставили за малко насаме с него?