Жената се огледа несигурно.
— Знаете ли, това е против нарежданията на адмирала. Той не иска да го притесняваме излишно. — Широкото й лице придоби съзаклятнически вид. — Но аз мисля, че няколко минути насаме с едно красиво момиче не могат да навредят и на най-болния мъж.
Мисис Тайсли изчезна, но Луси не смееше да помръдне от мястото си. Любезната надзирателка нямаше представа, че тя беше виновна за съдбата на този мъж. Нали оръдейният изстрел, който го беше довел в тази болница, беше и нейно дело.
Тя пое шумно въздух и пристъпи предпазливо към инвалидния стол. Косата на Смити беше посивяла и леко разрошена от превръзката. Това не би му харесало, помисли си тя и приглади немирните къдрици. Той беше облечен в копринен, леко износен халат, наскоро изхвърлен от адмирала. Краката му бяха увити в одеяло, защото в стаята беше студено. Ръцете почиваха в скута. Луси огледа първо всички тези незначителни подробности, преди да се осмели да го погледна в лицето.
Смити я погледна любезно, но в погледа му липсваше предишната острота.
— О, Смити! — Луси изпита остра болка от огромната загуба. Не само беше изгубила най-добрия си приятел, но и трябваше да преживее крушението на всичките си надежди. Тя падна на колене пред него, взе хладната му, суха десница и я намокри със сълзите си.
— Мис Луси.
Дрезгавият шепот беше толкова слаб, като че идеше от въображението й.
Тя вдигна глава и видя, че очите на Смити са полузатворени. По лицето му се четеше дълбока тъга.
— Съжалявам, мис Луси. Толкова много грешки…
Той въздъхна и се приготви отново да потъне в блаженството на забравата, да прогони от съзнанието си призрачната фигура от миналото. Ала вместо да сведе глава, той отвори очи и мъничките им зеници, едва видими в морето на кафявите ириси, погледнаха право в ярката слънчева светлина.
Само най-доброто… тънки чаршафи… най-добрият лауданум… прекрасен човек е баща ви, че се грижи така добре за хората си.
Луси скочи и трескаво заразвива превръзката от главата на Смити. Приглади назад мазните кичури, които падаха по слепоочията му, и откри повърхностна рана, която в началото сигурно му е причинявала големи неприятности, но сега заздравяваше добре. Черепната кост беше съвсем здрава. Тя попила челото му и се зарадва на хладината му. Не откри никаква следа от ужасното мозъчно възпаление, което му приписваше адмиралът.
Изпълнена с нова надежда, тя го сграбчи за раменете и го раздруса здравата.
— Смити! Погледни ме! Аз съм, Луси! Аз съм при теб, Смити. Тук съм! Погледни ме, моля те!
Луси беше готова да повярва, че молбите й са напразни, когато Смити бавно и мъчително вдигна глава. Тя му се усмихна сияещо, той вдигна ръка и леко помилва косата й.
— Мислех, че сте мъртва, мис Луси — прошепна той. — Мислех, че съм ви убил.
— О, не, Смити, не! Аз съм жива и здрава. Чуй ме, Смити. Адмиралът е наредил да ти дават наркотици, за да те обезвреди, докато екзекутират Жерар. Разбираш ли за какво говоря? — Тя приближи лицето си към неговото и продължи настойчиво: — Той е в затвора, Смити, окован във вериги. На тъмно. Ако не успеем да докажем невинността му, ще го обесят.
Очите на Смити отново се затвориха. И Луси разбра, че този рецидив не беше причинен нито от военна невроза, нито от принудителното приемане на лауданум. Смити страдаше от заболяване на душата и сега отново се беше поддал на изкушението да се оттегли в спокойните, тихи води, където болката не можеше да го последва. Луси стисна здраво зъби. След като беше рискувала толкова много, за да дойде тук, нямаше да спре насред път. Трябваше да продължи.
Щом молбите не бяха в състояние да го изтръгнат от летаргията, щеше да опита с гняв. Потискайки съчувствието си, тя заговори остро и сърдито:
— Не бъди страхливец, Смити! Знам, че си бил ти. Ти си човекът, който се е срещал с него по поръчение на баща ми и го е измамил. Ти също си виновен, че Жерар е бил лишен от всичко, което е бил и което е можел да бъде. Ти си длъжен да му помогнеш, по дяволите!
Смити клатеше отчаяно глава, опитвайки се да се изплъзне от истината, и Луси трябваше да го удържи със сила, за да разбере накъсаните думи.
— Нямах избор, мис Луси. Адмиралът заплаши да ви каже… че не ви е баща… искаше да ви изхвърли… Вие бяхте още дете, мис Луси… нямаше да го понеса.
Луси трябваше да събере цялата си душевна сила, за да продължи със същия груб тон.
— Затова ли разруши живота на един невинен човек?
Смити отвори очи и в погледа му за първи път блесна искрица разум.
— Добър момък беше. Млад. Талантлив. Гореше от желание да служи на страната си. Целият живот беше пред него.
— Затова ли не го предаде, когато се появи в Йона, Смити?