В следващия миг той разбра какво беше замислила, скочи и задрънча с веригите си. Стражите от двете му страни скочиха, за да го върнат на мястото му.
— Не го прави, Луси! По дяволите, не струвам толкова!
Почти в същия момент изрева и адмиралът:
— Лусинда! Нито дума повече! Затваряй си устата!
Съвършено оформената уста се изви в едва забележима усмивка. Луси пое дълбоко въздух, съзнавайки, че всеки човек в съдебната зала я слуша със затаен дъх.
— Мистър Клермон не ме е отвлякъл — изрече съвсем спокойно тя. — Аз тръгнах с него доброволно. Трябва да знаете, че двамата бяхме любовна двойка още когато живеех под покрива на баща си.
Залата избухна като врящ котел. Преди съдията да е успял да възстанови реда и спокойствието, Луси извади от чантичката си пакетче, увито в намаслено платно, и го размаха, за да го видят всички.
По гласа й пролича, че казва истината:
— Погледнете този документ. Малко е повреден, защото е прекарал шест години в саксия. Но всички ще видите, че това е кралското разрешително, което доказва, че мистър Клермон е започнал кариерата си като почтен капитан на име Ричард Монтджой. Единствено алчността и покварата на известния ви Лусиен Сноу са виновни за това, че Жерар Клермон прекара пет години в затвора, а после стана пират, известен на всички ви като капитан Дуум.
— Ти, лъжлива малка уличнице! — изрева адмиралът и измъкна нещо от колана си.
Времето спря за Жерар Клермон. Всичко около него се разми и все пак остана достатъчно ясно, за да се отпечата завинаги в паметта му. Блестящото дуло на пистолета, насочено към снежнобялата гръд на Луси. Триумфалната усмивка на лицето й, която угасна изведнъж. Там, който нададе предупредителен вик. Кевин, който геройски се хвърли да спре адмирала.
Кевин не можеше да стигне навреме. Рязкото щракане, с която адмиралът запъна спусъка, отекна като гръм в ушите на Жерар.
Никой не беше подготвен за свръхчовешката сила, с която Жерар повлече със себе си веригите и откъсна кървави парченца кожа от ръцете на стражите. Ако не бяха оковани и ръцете, и краката му, той щеше да изблъска Луси от линията на изстрела, но сега можеше само да падне върху нея и да използва тялото си като щит, за да я предпази.
В гърдите му експлодира огнено кълбо. Той се олюля и веригите станаха непоносимо тежки. Луси подложи крехкото си тяло, за да спре падането му. Странно, каза си той, когато паднаха на пода с преплетени ръце и крака — странно, че тъкмо това смешно падане го върна там, където беше желал да прекара остатъка от живота си. В обятията на Луси.
Тя го настани в скута си и отчаяно се опита да спре кървенето с тънките си ръкавици. По бузите й се стичаха сълзи и капеха върху челото му. Меките й устни помилваха бузите му, косата, устните и му позволиха да вкуси солените сълзи и морето, което толкова обичаше.
— Дяволите да те вземат, Жерар Клермон — изсъска хълцайки тя. — Ти си най-упоритият мъж, когото познавам.
Болката се уталожи много бързо и скоро изчезна в сивата мъгла, която обгърна цялата съдебна зала. Ала прекрасното лице на Луси остана.
Макар че силите му отслабваха, той хвана ръката й. Красивите й ръкавици бяха безнадеждно повредени! Той й се усмихна нежно и си пожела още малко сила, за да избърше сълзите й и да изглади разкривените от болка черти на лицето.
— Не желая да слушам нравоученията ви, мис Сноу — прошепна дрезгаво той. — Аз само… си свърших… работата.
Треперещите му пръсти се плъзнаха към лицето й, когато завесата на безсъзнанието се спусна окончателно и му спести мъката да чуе сърцераздирателните викове на Луси.
35
Острият крясък на чайка наруши спокойствието на малкия скалист залив. Разперила широко грациозните си криле, птицата се понесе по блестящосиньото небе и изчезна зад хоризонта. Луси примигна срещу жаркото слънце и завидя на чайката за свободата й.
Скоро в Корнуол щеше да настъпи пролетта. Порасналите агънца щяха да излязат по зелените морави, тревата щеше да се покрие с пъстри диви цветя. Луси въздъхна. Копнееше да се зарадва поне на пролетта.
Тя продължи разходката си по брега. Пясъкът под босите й крака беше студен. Хладният бриз развя панделките на широкополата й шапка. Тя се вслуша в меланхоличния шепот на вълните и хвана шапката си, за да не я отвее вятърът. Днес морето беше спокойно. Така спокойни бяха всичките й дни в Корнуол, където беше прекарала детството си. И така самотни…