Но откраднатите мигове насаме с Дуум бяха заключени в най-тайното ъгълче на сърцето й. Никога не би заговорила за тях пред баща си, защото знаеше, че той ще заклейми държанието й като позорно.
Даже в този момент острият му поглед я пронизваше, сякаш престъпникът беше тя, а не Дуум.
— Сигурна ли си, че негодникът не ти е казал защо храни толкова лоши чувства към мен? Нима не е изрекъл нито едно обвинение? Не е ли стъпкал доброто ми име в калта?
Луси въздъхна, прибра статива си и примирено се подготви за поредния изнервящ разпит, при който трябваше да повтори всяка дума и всяка подробност, която си спомняше.
В този момент на прага се появи Смити и я спаси. Баща й презираше аристократичната традиция лакеите да се обличат в ливреи. Предпочиташе ги по военному скромни с къс син униформен жакет и колосан бял панталон до коленете.
На млади години Смити беше служил при адмирала като първи подофицер и дрехите му отиваха. Възрастта не му личеше. Тъмната коса беше пронизана от сребърни нишки, но иначе беше стегнат и напет като млад мъж.
Той събра токове и поздрави по моряшки.
— Някой си мистър Бенсън за вас, сър.
Адмиралът извади от джоба си компас и астролабиум, преди да намери верния си хронометър, затова не видя как Смити развеселено намигна на Луси, преди да се оттегли.
— Точно дванадесет — оповести тържествено адмиралът. — Отлично! Ако има нещо, което не понасям у адвокатите, това е неточността. Кандидатите сигурно също са тук.
— Какви кандидати? — учуди се Луси.
Този път баща й посегна триумфално към „Газет“, хвърли вестника в скута й и посочи с пръст отворената страница.
— Търси се — прочете Луси. — Почтен мъж с опит като охранител. Предпочита се военно образование. Всички въпроси да се отправят към Йеронимус Бенсън, ескуайър.
Преди да е поискала разяснения, в салона влезе мистър Йеронимус Бенсън и стисна протегнатата ръка на баща й.
— За мен е чест, адмирале. Не всеки ден имам късмета да се срещна с жива легенда.
— И аз така мисля — съгласи се снизходително адмиралът. Луси втренчи мрачен поглед във вестника, докато двамата мъже си разменяха любезности. Очевидно заплахата на Дуум беше стреснала баща й повече, отколкото признаваше. Никога досега не се беше случвало Лусиен Сноу да се крие зад друг човек.
Мистър Бенсън отказа предложеното шери и се настани във високото кресло, тапицирано с бургундско червено кадифе. После нервно приглади няколкото останали косъмчета по голия си, лъскав череп.
— Съдружникът ми цяла седмица разпитва кандидатите. Увери ме, че е подбрал само най-добрите.
Бързи крачки наближиха по галерията.
— Веднага се върнете, чувате ли ме, млади човече!
Луси изненадано отпусна вестника. Никога не бе чувала Смити да говори с такъв тон. Прекрасният му баритон звучеше винаги приглушено. Още повече се стресна, когато видя винаги сдържания иконом да завива зад ъгъла бежешком, докато обувките му с мъка се задържаха върху прясно полирания паркет. Той беше сграбчил за яката непознат млад мъж, който отчаяно се съпротивляваше.
Адмиралът рязко се изправи зад ниското си писалище. Мразеше шумове от всякакъв род, ако сам той не ги беше предизвикал.
Смити не посмя да погледне в леденостудените сини очи.
— Простете, сър. Момъкът се промуши покрай мен.
Адмиралът огледа презрително непокорния младок.
— Ако си дошъл да доставиш нещо, момко, трябваше да минеш през входа за слугите.
Пленникът на Смити отново се раздвижи, този път с такава сила, че икономът се видя принуден да го пусне, за да не загуби и последните остатъци от достойнството си.
Младежът хвърли триумфален поглед към Смити и свали смачканата си шапка. Обсипаното му с лунички лице беше прясно измито, но Луси не пропусна да отбележи колко черен беше вратът му под новата риза.
— О, не, сър, още не съм ви слуга. Засега. Идвам за мястото.
Като чу ужасния диалект, Луси изпита съчувствие към непознатия. Баща й не обичаше французите, но още по-малко понасяше ирландците. Едрият момък я дари с толкова мила усмивка, че тя неволно му се усмихна в отговор.
— Лусинда! — изсъска ядно баща й. — Не го окуражавай с недопустимото си поведение!
— Простете, татко. — Изчервена, тя се обърна към полуготовия етюд и си пожела да се потопи в студените сиви и сини тонове и да изчезне завинаги.
Адмиралът се отпусна на стола си и изпука с пръсти.