— Е, добре, видяхме те. Сега се махай.
Луси скочи облекчено и се обърна да си върви.
— Не ти — изфуча бащата и тя побърза да си седне. — Той!
Момчето явно не искаше да си тръгне, но Смити отново го сграбчи за яката.
— Не бързайте толкова — помоли ирландецът. — Знаете ли колко народ съм пребил! Може да не изглеждам силен, но съм страшен в юмручния бой.
— Също като мен, драги — отвърна Смити, който очевидно се наслаждаваше на победата си, и го избута навън.
Входната врата изскърца и всички чуха тежко пльосване на тяло, което се изтърколи надолу по стълбата. Луси живо си представи как Смити изтупваше праха от добре поддържаните си ръце.
Бенсън се местеше неспокойно в креслото си, но адмиралът го накара да се успокои само с едно повдигане на снежнобелите си вежди. Луси затваряше тубичките с бои, благодарна, че този път по изключение унищожителният поглед на баща й не беше насочен към нея.
Адмиралът проговори с леденостуден тон:
— Само най-добрите, значи? — След което и малкото косъмчета по главата на бедния адвокат щръкнаха ужасено.
През този дълъг следобед думите на адмирала се оказаха пророчески. Може би необузданият млад ирландец не беше най-квалифицираният, но поне беше най-чистият. Луси никога преди това не беше виждала такава сбирщина от мъже. Нито един не си беше дал труда да се измие както трябва.
Мъжът от Изтока, който на всяка цена държеше да покаже бойното си изкуство, бе изхвърлен безмилостно, защото, без да иска, строши любимия на адмирала бюст на капитан Кук. Огромният тип, който плахо призна, че имал богат опит с криминални елементи, тъй като някога бил уличен крадец, трябваше да напусне къщата, съпроводен от двама слуги, след като Смити го залови да краде сребърни лъжички от таблата за чай.
След оттеглянето на джебчията мистър Бенсън потъна в креслото си, явно с желание да стане невидим. Влажните косъмчета бяха полепнали по зачервения му череп. Хронометърът отмерваше секундите с безмилостна прецизност. Адмиралът запали лулата си и се обви в облаци дим като бълваща огън ламя.
Замаяна от ароматния тютюнев дим и топлото есенно слънце, което нахлуваше през отворените прозорци, Луси кимна сънено, когато Смити отново се появи на прага.
— Някой си мистър Клермон желае да ви види, сър.
Без да отваря очи, Луси смръщи чело. Дали си въобразяваше, или Смити бе произнесъл името проточено, като че бе оставило странен вкус на езика му?
Адмиралът отговори с мрачно примирение:
— Поканете го да влезе. Сигурно е някой избягал убиец или пък лично капитан Дуум, дошъл да сложи край на този смешен фарс.
Луси чу как Бенсън се размърда в креслото си, сякаш се подготвяше за бягство. Повече от досада, отколкото от любопитство, тя отвори очи, примигна през облачетата дим и видя на прага на салона едра фигура.
Изглежда съвсем нормален, помисли си сънено тя. Ленивият й поглед обходи кафявия жакет, тесния панталон от дивечова кожа, високите ботуши. Просто облекло, но чисто и добре изгладено. Даже Смити, който стоеше зад него и явно се готвеше да подслушва, не би открил неизгладени ръбове. Ботушите бяха стари и износени, но пък излъскани до блясък.
При появата на този образец на чистота Бенсън си отдъхна и подуши въздуха като ловно куче, усетило лисица.
Мъжът беше с тесни хълбоци и дълги крака, а широките рамене го правеха внушителен. Придвижи се с небрежна елегантност покрай статива на Луси и застана пред писалището. Ароматът на сапун за бръснене погъделичка приятно ноздрите й.
Странно облекчена, че той не я бе забелязал, те продължи да го разглежда. На носа му бяха кацнали телени очила. Когато свали шапката си, тя видя, че грижливо подстриганата коса стигаше до тила му. Съвсем обикновена коса, каза си тя. На сянка щеше да изглежда кестенява, но под слънчевата светлина беше почти руса.
Непознатият колебливо протегна ръка на адмирала.
— Жерар Клермон, сър, на вашите услуги. Или поне се надявам да бъда скоро.
В гласа му нямаше нищо необикновено. Предългите гласни погалиха ушите на Луси и събудиха духа й като тайна глътка ямайски ром — гъст, тъмен и замайващ.
— За мястото ли сте дошъл? — Адмиралът се направи, че не забелязва протегнатата ръка.
Мистър Клермон тактично я оттегли и поправи периферията на светлокафявата си шапка. Сега Луси обърна внимание на ръцете му и забеляза по тях светли косъмчета.
— Да, за мястото.
— Високо и ясно, момко. Не понасям мърморковците.
Клермон го погледна право в очите.
— Идвам за мястото — произнесе с ясен глас той. — И имам препоръки.
Адмиралът изръмжа скептично и протегна ръка. Клермон извади от джоба на жакета си кафяв плик и го хвърли на масата. Луси затаи дъх, очаквайки баща й незабавно да изхвърли нахалника заради тази постъпка.