Адмиралът огледа Клермон от главата до петите, опъна устни и поклати глава. Но Луси с учудване забеляза, че очите му святкаха с възхищение.
Клермон изчака търпеливо, докато адмиралът прерови чекмеджето на писалището си.
— Това проклето, невнимателно момиче! Да загуби най-доброто ми ножче за писма! С дръжка от слонова кост. Сам застрелях слона при последния си излет в Африка.
Луси се скри в ъгълчето си. Никога нямаше да признае на баща си, че беше използвала любимото му ножче за писма, за да нападне капитан Дуум. Той сигурно щеше да й прости, но това правеше признанието още по-страшно.
Тя пое стреснато въздух, когато в ръката на Клермон изведнъж блесна острие. Не ножче за писма, а нож, чието смъртоносно острие се озова само на сантиметри от лицето на баща й. Мистър Бенсън изглеждаше безкрайно доволен от смелостта на своя кандидат.
Клермон вдигна саркастично едната си вежда и продължи по тясната пътечка между подигравката и уважението с прецизността на танцьор.
— Позволявате ли, сър?
Адмиралът примирено разпери ръце.
— Но моля ви!
Клермон разряза плика и докато баща й се вдълбочи в проучването на препоръките, ножът изчезна също така внезапно, както се беше появил.
След малко адмиралът хвърли одобрителен поглед към Клермон.
— Куриер на „Боу стрийт“? Работа, достойна за възхищение. Благодарение на хората там лондонските улици станаха много по-сигурни. Предполагам, че нямате военен опит? Или все пак сте били в армията? — А накрая с тайна надежда: — Или в търговската флота? А може би във военната?
Клермон отметна глава назад и се засмя. Смутена до крайност, Луси се запита дали някога преди в това помещение беше звучал смях. Дали изобщо някой се беше осмелил да се усмихне…
— Боя се, че не, сър — призна той с тон на опитен ласкател. — За съжаление съм склонен към морска болест. — Той опря ръце на ръба на писалището и пошепна на баща й — но така, че целият салон го чу: — Още с влизането в тази къща усетих в корема си първите признаци на това заболяване.
Луси веднага разбра защо. Баща й беше кръстил имота им Йона. На злокобното Йонийско море, където римляните за първи път бяха доказали морското си превъзходство над останалите народи. Всеки сантиметър от къщата беше декориран в морски стил. Макар да беше прекарала тук по-голямата част от деветнадесетте си години, Луси все още очакваше полираният дървен под под краката й да се поклаща при всяка нейна крачка.
Над камината гордо стърчеше кормилото на „Еванджелин“, първия кораб под командата на баща й. Мебелите бяха тъмни и тежки, от полиран дъб или махагон, избрани не заради красотата си, а само по целесъобразност. Никъде не се виждаха ориенталски килими, вази с пресни цветя, изящни дреболии, нищо, което би нарушило впечатлението, че тук живее мъж и моряк. Вместо това имаше глобуси, компаси, морски карти, секстанти. По стените висяха морските етюди на Луси и мрачните бюстове на любимите герои на баща й.
Само ярката слънчева светлина, която падаше през големите прозорци, правеше помещенията поносими. Прозорците с оловни стъкла гледаха към море от равно подрязана морава, която бавно заменяше лятната зеленина със златото на есента.
След това признание на Клермон усмивката на Бенсън угасна, но Луси се пребори с отвращението, което й бяха втълпили от детството, и зачака с болка унищожителната присъда на баща си. Не й харесваше, че адмиралът ще отхвърли този смел мъж само защото не понасяше пътуването по море. Баща й въздъхна тежко.
— Всъщност това е добре. И без това не планирам пътуване, преди онзи негодник Дуум да бъде заловен и обесен. Нает сте.
Този път адмиралът пое ръката, която Клермон му подаде.
— Няма да съжалявате, сър. Ще направя всичко, което е по силите ми, за да осигуря безопасността ви. Даже това да ми струва живота.
— Не искам от вас чак такива жертви, мистър Клермон. Освен това ще носите отговорност не за моя живот, а само за този на дъщеря ми.
Луси едва не извика. В следващия миг Клермон се обърна рязко и намери погледа й с ужасяваща увереност. Тогава Луси разбра, че той знаеше за присъствието й от мига, в който беше влязъл в стаята.
Тя се изправи като свещ и погледна в лешниковите очи, които потъмняха от безмерно отвращение.
5
„Отвращение“. Каква ужасна дума. Но това беше истина. Жерар Клермон се отвращаваше от нея.
Луси знаеше, че не изглежда особено добре. Не притежаваше нито очарователните трапчинки на Силви Хауъл, нито властността на баща си. Въпреки това не можеше да проумее защо този мъж не я одобряваше. Когато се приближи към нея в омарата на слънчевата светлина и облаците тютюнев дим, тя изпита обезпокояващото чувство, че вече го е виждала някъде.