Адмиралът се наведе през масата и одобрително стисна ръката й.
— Ето я моята дъщеря.
Луси се изчерви от рядката похвала и се върна на стола си, докато баща й и Клермон обсъждаха подробностите.
— Месечното ви възнаграждение естествено включва храна и легло — обясни адмиралът. — Долу при слугите има достатъчно място…
— Няма да стане — отговори спокойно Клермон. Очевидно не се притесняваше ни най-малко да противоречи на баща й.
Лявата вежда на адмирала се вдигна неодобрително.
— Защо не?
— Каква полза би имала дъщеря ви, ако спя в избата? Трябва ми подслон, от който да виждам прозореца й.
Луси веднага се закле, че през цялото време ще държи завесите спуснати.
Адмиралът промърмори нещо под носа си, но накрая се предаде.
— Предполагам, че ще може да се уреди. Имаме портиерска къщичка. Добрият Фен сигурно ще се разсърди, че го гоня, но…
— Ако този Фен не желае да поеме моята работа, ще се наложи да настоя на своето, сър.
— Добре, добре — кимна адмиралът. — Започвате утре сутринта. Смити ще ви връчи копие на дневния режим на Луси. Дъщеря ми става точно в шест и слиза на закуска точно в осем. От девет до единадесет е в библиотеката и преписва мемоарите ми.
— Уверен съм, че това е възхитително занимание.
Луси смръщи чело. В изразителния глас на мистър Клермон ясно се усещаше сарказъм. Добре, че баща й не улавяше подобни нюанси.
— Естествено — кимна адмиралът и продължи: — От единадесет и половина до тринадесет обядваме и Луси има достатъчно време да се подготви за евентуалните си обществени задължения следобеда.
Очите на Клермон, едва видими зад стъклата, потъмняха или поне така се стори на Луси.
— В случай, че няма такива задължения — продължи с гръмкия си глас адмиралът, — в петнадесет пием чай, а от шестнадесет до седемнадесет може да се посвети на дилетантските си рисувателни опити. След това се преоблича за вечеря, която ни сервират точно в деветнадесет. По това време аз често съм извън къщи, тъй като обсъждам стратегически въпроси с господата от адмиралтейството. В случай, че имаме гости, от Луси се очаква да изпълнява задълженията си на домакиня и по време на късната вечеря. Тя се сервира точно в двадесет и два. Естествено всички дейности на дъщеря ми се ограничават в рамките на обществените правила, които важат за момичета на нейната възраст и с нейното положение. Тя посещава следобедни чайове, балове, театрални представления, излети и други подобни. — Адмиралът, явно в добро настроение, благоволи да се усмихне на почтително слушащата го аудитория. — По моето скромно мнение продуктивният живот е щастлив живот. Вие сте съгласен с мен, или?
— Без съмнение. — Усмивката на Клермон изглеждаше искрена. Строгият месингов часовник на камината удари кръгъл час.
Луси се изправи и се поклони пред баща си.
— Мога ли да се оттегля, татко? Време е да се преоблека за вечеря.
Адмиралът погледна хронометъра си и кимна величествено. Луси беше стигнала почти до вратата, когато Клермон й препречи пътя. Тя беше принудена да отметне глава назад, за да отговори на погледа му. Топлите му пръсти се сключиха около нейните и той притисна здраво стиснатата й в юмрук ръчичка не към устните, а към сърцето си. Луси можа само да го изгледа унищожително, твърде шокирана от подобна интимност, за да изтръгне ръката си.
— Не се страхувайте, мис Сноу — проговори задушевно мъжът, но гласът му преливаше от подигравка. — Обещавам, че ще пазя живота ви като зеницата на окото си.
Занимание с текущата кореспонденция — 7.00 ч. Подреждане на визитните картички по ранг и азбучен ред — 12.30 ч.
Жерар Клермон се взираше изумено в разписанието на Луси. Изпълнено с акуратния военен почерк на иконома, то беше мушнато рано сутринта под вратата на портиерската къщичка. Както по всичко личеше, съставяйки дневния режим на дъщеря си, невероятният му работодател беше пропуснал някои от най-вълнуващите детайли. Например да преглежда вестниците, за да отбелязва къде се споменава името му, или да лъска месинговите копчета на униформата му. Жерар беше изненадан, че адмиралът не беше разписал минута по минута кога дъщеря му трябваше да използва нощното гърне.
— „Продуктивният живот е щастлив живот“ — повтори злобно той, смачка елегантния пергамент и го хвърли в огъня, който трябваше да прогони студа на есенната нощ.
Когато от хартията остана само пепел, той кимна доволно. В засенчените очи на момичето нямаше и капчица радост.
Той потърка замислено гладко избръснатата си брадичка и направи няколко крачки по стаята. Обзаведена също така спартански като помещенията в голямата къща, дългата, тясна стая в портиерската къщичка беше идеална за намеренията му. Никъде не се виждаха отрупани с възглавници дивани, в които човек можеше да се спъне, нямаше и порцеланови фигурки, които можеше да закачи с лакът. Само дървено легло със стар пухеник и износена, но функционална покривка, висок гардероб, кръгла маса, нощно шкафче и четири издраскани стола, вероятно изнесени от господарската трапезария. Нито следа от мрачния кочияш, който беше живял тук тридесет и една години и беше принуден да отстъпи жилището си на Жерар.