Безсилна въздишка дойде от постелята. Момчето вдигна главата на майка си и надеждите му угаснаха като погледа й. В гърлото му запариха сълзи. То се наведе и целуна изстиващото й чело.
— Спи спокойно, мамо — пошепна то и внимателно затвори очите й.
Малкото същество в отпуснатите й ръце се раздвижи. Момчето го огледа отвратено, но след малко го взе на ръце, както бе поискала майка му. Бебето нямаше пол. То беше просто едно „нещо“. Но когато го притисна към гърдите си, краката му се разтрепериха под товара на отговорността.
Трябваше да намери кърмачка. В техния квартал това не беше проблем. В тесните улички около пристанището ражданията бяха ежедневие като смъртта. Замаяният му поглед падна върху лицето на бебето. Май трябваше да го измие. Но кога от този квартал бе произлязло нещо чисто? Скоро и малкото щеше да се въргаля в мръсотията като всички други.
Момчето прокара пръст по бузката на бебето и се смая. Струваше му се невъзможно това пухкаво същество да е излязло от измършавялото тяло на майка им. Погледите им се срещнаха — мътен на бебето и гневен на големия брат. Любопитството победи отвращението и момчето разви дрипите.
Ново смайване. Сякаш бе развил съвършена миниатюра, която го накара да цъкне възхитено.
— Виж ти, малкия, имаш си всичко необходимо. Момче. Братче.
Неговият брат. Закрилническият инстинкт се събуди в сърцето му и ръцете му се сключиха по-здраво около малкото същество. Бедничкото. То си нямаше майка. Сълзи напълниха очите му и момчето сърдито ги изтри с ръкав. Самият той беше имал баща, чието име носеше. А бебето си нямаше никого. Никого освен него.
Пиянските смехове отвън сякаш се подиграваха с новите му чувства. Не можеше да остане нито минута повече с тази празна обвивка, която някога беше неговата майка. Притискайки бебето към гърдите си, момчето стана и излезе навън в нощта.
Докато тичаше по хлъзгавите улички, никой не му обръщаше внимание. Инстинктът му подсказваше да потърси място, където може да се отърве от миризмата на раждане и смърт. Затова се насочи към морето, където могъщите мачти на корабите се издигаха към нощното небе и го привличаха като огън.
Това ли беше накарало баща му да ги напусне? Песента на сирените и плискането на вълните? Момчето падна на колене.
Знаеше какво трябва да направи. Трябваше да отнесе братчето си далече оттук. На място, където вонящата река не замърсяваше аромата на морето.
То отново разви дрипите и огледа бебето, което господ му бе поверил.
— Ще те отнеса далече оттук, малкия — прошепна той. — Кълна се, че ще намеря място, където двамата ще дишаме свободно.
Бебето размаха юмручета и го улучи право в носа. Момчето отметна глава назад и се засмя. В страха му се примеси дива радост.
1
Ламаншът, 1802 година
— Някои казват, че той бил духът на капитан Кид, върнал се от царството на мъртвите да отмъсти на онези, дето го измамили.
Луси Сноу надникна над ръба на книгата си. Старите предания бяха много по-вълнуващи от публикуваните от самия автор мемоари със скромното заглавие: „Лорд Хауъл — Морският гений на столетието“, които баща й й беше връчил за пътуването. А и здрачаването правеше четенето почти невъзможно.
Морякът, който още не бе забелязал, че има слушателка, се облегна на една бъчва и старите му кости изскърцаха в такт с палубата на „Тиберий“. Публиката му се състоеше от половин дузина моряци и синеокия стюард.
— Никой, който го е видял, не е живял достатъчно дълго, за да може да разкаже за него. Някои твърдят, че злият му поглед е достатъчен да свали човека на палубата като улучен от светкавица. Капитан Дуум е безумно смел моряк и безмилостен убиец.
Луси едва не се изсмя гласно. Капитан „Гибел“! За бога! Легендарният пират все повече й заприличваше на фигура от ужасните романи, които постоянно четеше Силви, палавата дъщеря на лорд Хауъл.
Един от младите матроси очевидно беше на нейното мнение. Луси смръщи носле, когато той изстреля струя тютюн за дъвчене върху прясно изстърганата палуба на скромната фрегата.
— Глупости! И аз съм слушал тези истории, но твърдя, че са само пиянски дрънканици — заговори той. — В тези води не е имало истински пирати от седемдесет и пет години насам. — Той нахлупи шапката си и съвсем заприлича на дръзко хлапе. — Вече не живеем в ужасните времена на капитан Кид, когато не е имало закони. Ламаншът е охраняван от силна флота, която ще натроши на трески кораба на всеки проклет пират.