С помощта на един от слугите Луси се качи в каретата и понечи да тресне вратичката под носа на Жерар, но не успя. Без да обръща внимание на опитите на слугата да му помогне, той се покатери след нея и зае място на седалката насреща й.
Възмутена от дързостта му, тя се обви в мрачно мълчание и премести краката си така, че да не се докосва до коленете му.
Винаги се беше гордяла със самостоятелността си и сега мразеше мисълта, че един мъж, един прост наемник, ще проникне в личния й живот.
Когато каретата тръгна, тя не можа да издържи и заговори сърдито:
— Няма ли да ме защитавате по-ефективно, ако седите отвън при кочияша? Ами ако ни нападнат разбойници? Или пирати? Или… или… индианци?
Мъжът вдигна високо едната си вежда.
— Нямах представа, че в Челси се очакват индиански нападения… — Той огледа жадно сребърната й коса, спусната свободно на гърба. — Трябва обаче да призная, че скалпът ви ще бъде ценен трофей. Дори най-цивилизованият дивак трудно би му устоял.
Изказването му беше в ярък контраст със съненото изражение и това изнерви Луси.
— Това е още една причина да се качите на капрата при Фен.
Той въздъхна, сякаш бе надарен с невероятно търпение.
— Кажете на баща си да назначи ездачи, които да пазят каретата от нападения. Това е най-разумното. Но аз съм ваш личен охранител и дългът ми изисква да съм неотлъчно до вас. — На лицето му се изписа недоволство. — Неотлъчно, разбирате ли?
Луси намери тази перспектива почти толкова непоносима като мъжа, който я бе изрекъл. Сляп за ужаса й, мистър Клермон извади от джоба на жакета си книга с кожена подвързия и се зачете. Луси се престори, че се занимава с ръкавиците си, и продължи да го оглежда скритом под периферията на шапката си.
С тези смешни очила на носа и съненото изражение той приличаше по-скоро на учител, отколкото на авантюрист. Какво ли щеше да направи, ако наистина ги нападнеха разбойници? Да ги наложи с бастуна си или да хвърли по тях книгата си?
При спомена за нахалното му протягане, докато чакаха каретата, отвращението й нарасна. Като диво животно, което е било твърде дълго време в клетка, той бе разтягал мускулите си под кафявото платно на жакета. Удоволствието, което му доставяше тази недодялана постъпка, беше крайно обезпокояващо.
Тя смръщи чело и се опита да открие откъде идваше спонтанната омраза към мъжа насреща й. Вероятно причината беше във великанския му ръст. Всеки път, когато го видеше, й се струваше още по-грамаден. Тя беше принудена да се отдръпне в най-далечния ъгъл на седалката, за да не се допира до дългите му, мускулести бедра, които се очертаваха ясно под панталона от дивечова кожа. Всеки път, когато каретата се разтресеше от някоя неравност по пътя, коленете им се удряха. Присъствието му я потискаше, накъсваше дишането й, като че в каретата нямаше достатъчно въздух за двамата.
Може би я смущаваше и поведението му — това рафинирано жонглиране между почитанието и надменността. Трябваше да си припомни, че всъщност той принадлежеше към работещата класа. Не беше джентълмен и не беше почтено да го преценява по критериите за джентълмен. Вроденото й чувство за справедливост изискваше да му даде втори шанс.
Когато учтивото й покашляне не даде резултат, тя се усмихна сковано и заговори:
— Ще позволите ли да попитам какво четете, сър?
Погледът му остана прикован върху страницата.
— „Робинзон Крузо“ от мистър Даниел Дефо. Чела ли сте тази книга?
Луси поклати глава.
— О, не! Баща ми се отвращава от измислени истории. Твърди, че отслабвали ума.
Клермон я погледна загадъчно над ръба на книгата.
— А вие какво мислите?
Луси го зяпна неразбиращо. Никой досега не я беше питал за мнението й.
Очевидно развеселен, Жерар вдигна едната си вежда.
— Сигурна ли сте, че никога не сте чели тайно романи, мис Сноу?
Жерар отново зарови нос в книгата си, сигурен, че ще й трябва доста време да проумее, че я бе обидил. Напълно съзнаваше факта, че адмиралът никога не би позволил на покорната си дъщеря да пътува с мъж от собствения си обществен кръг без компаньонка. В момента той беше със статус на слуга и това автоматично го правеше безполов — поне така мислеше адмиралът. Вероятно и Луси мислеше същото. Интересно защо тази ирония не го развесели особено.
Тъй като мистър Клермон не преставаше да чете, Луси реши да го изтръгне от проклетото му самодоволство с помощта на шоковата метода.
— Мисля, че аз съм единственият човек, който е оцелял след среща с капитан Дуум и може да разкаже за нея — оповести тържествено тя.
Клермон реагира с равнодушно изръмжаване.