Кърпичката изчезна. Следващият облак дим се насочи право към нея и я удари в носа.
— Мистър Клермон! — Името бе произнесено в изблик на гняв. Тя скочи от одеялото и размаха ръкавиците си. — Още от самото начало разбрах, че деловата ни връзка е пълна глупост! Ние с вас не си подхождаме в нито едно отношение, нито по темперамент, камо ли пък по морални принципи.
Мъжът се подпря на лакът и я огледа безцеремонно. В ъгълчетата на устата му отново се появиха онези безсрамни гънки.
— Тогава имам късмет, че адмиралът ме назначи да ви пазя, а не да се оженя за вас.
Луси шумно пое въздух. Този нагъл тип й отнемаше дори свободата да диша нормално. На шията й се появиха ситни капчици пот, но тя не се стресна от тази съвсем не дамска реакция.
— Не аз, а адмиралът има смъртен враг в лицето на капитан Дуум, сър. Не виждам нито една причина, поради която трябва да плащам за греховете му. — Тя нахлузи ръкавиците си. — Аз съм напълно в състояние да се грижа за себе си и ви уверявам, че при първия удобен случай ще уведомя баща си за своето решение.
Тя закрачи величествено към каретата, но много скоро се спъна в полата си и развали цялото впечатление от сцената, която бе изиграла. Милата Луси, каза си снизходително Жерар. Наистина ли си въобразяваше, че може да се отърве от него? Наистина ли вярваше, че може да се грижи сама за себе си и да се откаже от услугите на непознатия от простолюдието с недодялани маниери?
Той стъпка пурата си с ток и челото му се набръчка. Нямаше да позволи на тази разглезена адмиралска дъщеря да осуети плановете му, като предизвика уволнението му. Тя не му оставяше избор. За да запази мястото си, трябваше да покаже на високомерната млада дама, че тя се нуждаеше именно от човек като него.
7
На следващата сутрин в 6.00 ч. Смити атакува портиерската къщичка много по-шумно и недискретно от предишния ден. Чукането не престана, докато Жерар не се принуди да стане от леглото. Той се уви в завивката, отиде, препъвайки се, до вратата, отвори я с трясък и изгледа укорно иконома изпод нападалите по лицето му разбъркани кичури.
Смити отговори на погледа му с подлудяващо спокойствие. Жерар беше готов да се закълне, че икономът е осведомен за всички подробности около излета до Лондон, който Жерар бе предприел през нощта, след като Луси бе угасила светлината в стаята си. Смити със сигурност знаеше броя на канчетата ейл, които бе обърнал в кръчмата в Уайтчапъл, и че се беше върнал в леглото си едва на разсъмване с мрачната увереност, че мис Сноу много скоро ще го помоли да продължи да защитава живота и добродетелта й, както досега.
— Адмирал Сноу поддържа поканата си за закуска с него и мис Сноу.
Покана? По дяволите! Това си беше чиста заповед и Жерар веднага го разбра. Проклет да е адмиралът, който си позволяваше да го измъква от леглото преди десет сутринта!
— За мен е дяволско удоволствие — изръмжа в отговор той и затръшна вратата под носа на невъзмутимия иконом.
Луси и баща й седяха един срещу друг на дългата маса в трапезарията, разделени от блестящата й дъбова повърхност. Пред адмирала бяха наредени няколко вестника, единственият признак на безредие в иначе безупречното помещение. Разкошната му бяла грива стърчеше над разгърнатия „Таймс“. Адмиралът беше суетен единствено по отношение на косата си. Даже когато на мода бяха перуките, той упорито отказваше да ги носи.
Луси се покашля и сложи в чая си малко прясна сметана. Баща й изглеждаше царствено в тъмносиния вълнен халат с блестящи месингови копчета и златни ширити. През всичките деветнадесет години от живота си Луси нито веднъж не го беше виждала без униформа. В негово присъствие винаги се чувстваше дребна и нищожна — високото звание и авторитетът му буквално я притискаха към земята. Тя потропа нервно с връхчето на обувката си, учудена, че все пак стигаше до пода.
Луси очакваше този миг, откакто се върнаха от посещението при лорд Хауъл. Ала й беше достатъчно да погледне баща си и както обикновено езикът й се скова от онази смесица от възхищение и чувство за вина, че беше разочаровала очакванията му. Чувстваше се виновна, защото беше длъжна да се бори с наследените от майка си недостатъци, за да заслужи уважението му. Чувстваше се виновна, защото беше родена от жената, имала глупостта да направи този необикновен мъж за смях пред хората.
Той винаги я караше да се чувства като петгодишното момиченце, което, уловено за ръката на Смити, стоеше на кея, докато баща й слизаше от кораба си след поредното героично приключение. Тълпата ликуваше и Луси много искаше да извика: „Това е моят татко!“ Но никога не бе посмяла да го стори. Тя пое дълбоко въздух.