— Татко, трябва да обсъдя с теб много важен въпрос.
Вестникът прошумоля укорително.
— Високо и ясно, момиче. Знаеш, че не обичам мърморенето.
Тя отпи глътка чай и прокле Клермон, който я бе докарал дотам да се похвали, че ще се отърве от него.
— Трябва да ти съобщя, татко, че аз…
Думите заседнаха в гърлото й, когато причината за неудобството й влезе най-спокойно в трапезарията и й кимна приятелски.
— Мис Сноу.
— Мистър Клермон — отвърна хладно тя.
Жерар се направи, че не вижда слугата, който стоеше зад адмирала със строго лице, взе си чиния и огледа намръщено мраморната масичка. Луси веднага разбра, че охранителят й сравняваше спартанската храна с вкусотиите у семейство Хауъл. За момент забрави баща си, захапа сухата си препечена филийка и се вдълбочи в новите детайли от външността му. Клермон носеше фрак с оръфани поли, а ботушите му бяха надраскани и това не можеше да се скрие дори от най-грижливото лъскане. Сигурно мястото при адмирала му е било спешно необходимо.
Клермон седна и под неодобрителния поглед на слугата намаза филийката си с дебел пласт масло.
Луси се намръщи и изведнъж изпита угризения на съвестта. Мистър Клермон беше силен мъж и беше съвсем естествено да има апетит. Ако тя помолеше баща си да го освободи, щеше да го обрече на глад.
— Е, момиче, какво искаше да ми кажеш? — Адмиралът удари с юмрук по масата и съдовете издрънчаха. — Ако наистина е толкова важно да смутиш закуската ми, говори, по дяволите!
Защо баща й трябваше точно сега да се покаже иззад вестника си?
— Исках само… аз…
Клермон я погледна окуражително. Но Луси знаеше, че много му се искаше да затъкне устата й с няколко колосани салфетки.
— Необходими са ми малко пари за брой — изтърси бързо тя. — Свърших кобалта си, а без хубаво синьо не мога да довърша етюда от Корнуол.
Адмиралът се усмихна благосклонно и Луси изпита диво желание да се скрие под масата, докато поредната проповед приключи.
— О, милото ми момиче, добрата ми Лусинда. Знам, че винаги мога да разчитам на теб, за да драматизираш тривиалното. — Той си взе втора филийка и отново изчезна зад своя „Таймс“. — Това беше една от особените дарби на майка ти.
Луси отмести чинията си и рискува бърз поглед към охранителя си, който със сигурност се забавляваше за нейна сметка.
Ала Клермон беше изчезнал. На негово място седеше опасен чужденец, който наблюдаваше баща й с дива жажда за убийство. По гърба й пролазиха студени тръпки, обзе я предчувствие за катастрофа, която щеше да засегне не толкова адмирала, колкото нея самата. Ала преди да е успяла да си напомни, че не бива да се поддава на фантазии като майка си, баща й се задави и Клермон отново изписа на лицето си дружелюбната маска.
Луси с ужас проследи как баща й изпусна вестника. Лицето му ставаше все по-червено, накрая посиня. За момент тя бе готова да повярва, че убийственият поглед на Клермон си е свършил работата.
Охранителят й скочи, заобиколи масата и изблъска паникьосания слуга. Преплете ръце и нанесе на адмирала силен удар между плешките. Сноу измъчено пое въздух и очите му се напълниха с облекчени сълзи. Луси се изтръгна от вцепенението си, отиде при баща си и сложи в ръката му чаша вода.
Според нея Клермон бе ударил баща й по-силно, отколкото изискваха обстоятелствата.
— Следващия път опитайте с малко масло, сър. Така и най-коравият хляб става мек.
Луси го погледна злобно, но баща й явно не беше в настроение да се кара.
— Не е виновна филийката — изхърка адмиралът и посочи падналия вестник. — Той е виновен! Това копеле ще ме вкара в гроба!
Клермон протегна ръка към вестника, но Луси го изпревари и го грабна под носа му. Веднага видя тлъстите букви на първа страница.
— Капитан Дуум — прочете тихо тя и името прозвуча като молитва.
Жерар беше благодарен, че адмиралът все още беше зает със себе си и не обърна внимание на състоянието на дъщеря си. Ако бе видял замечтаното лице на Луси, със сигурност щеше да я затвори в килера и да хвърли ключа в реката. Лицето й пламтеше, устните бяха полуотворени в изкусителна покана. Мъжът изпита лудо желание да докосне тези устни, да ги загризе със зъби и да мушне езика си между тях. Неловкостта му нарасна.
Неканеното прозрение му разкри цял куп неподозирани възможности.
— След като принудил фрегатата да капитулира пред Дувър, маскираният пират накарал с насочен пистолет капитана и екипажа да изиграят партия фараон с него и пиратите му. Макар че според слуховете капитан Макковър от кораба на Негово кралско величество „Женевиев“ си възвърнал повече от хиляда фунта от кралската съкровищница, прибрани преди това от пиратите, той никак не бил въодушевен от наглостта на бандитите.