Жерар сложи край на опасните му приказки, като го стисна за гърлото и го изправи на крака.
— Моля да ме извините за малко, мис Сноу. Трябва да се отървем от този боклук.
Луси изтупа ръкавиците си.
— Той искаше да ми открадне чантичката. Няма ли да го предадем на полицията?
Жерар вдигна жертвата си във въздуха и ирландецът безпомощно зарита с крака.
— Щом свърша с него, сигурно ще му се иска да сме го направили — обеща той.
Когато Жерар се върна след няколко минути, Луси тъкмо гледаше с копнеж захаросаните плодове и бонбоните във витрината на една сладкарница.
Той спря съвсем близо зад нея, толкова близо, че изглеждаше почти неприлично, но беше твърде развълнуван, за да го е грижа за приличието. Не се гневеше, защото Луси беше осуетила хубавия му план. Яд го беше на себе си, че макар и за миг, се беше уплашил да не е припаднала. Само небето знаеше колко чувства беше изхабил досега за нея.
Той огледа безупречното й отражение в стъклото.
— Защо, по дяволите, не изпищяхте? Ако не бях ви проследил, кой знае какво щеше да се случи.
Тя го измери с хладен поглед, без ни най-малко да се уплаши от близостта му.
— Трябва да се съберат няколко дузини жалки крадци като този, за да ме накарат да запищя. Освен това бях господарка на положението. Мисля, че ви доказах убедително твърдението си. — Тя се измъкна от сянката му и разтвори смъртоносното си чадърче, сякаш Клермон беше следващата й жертва.
— За кое твърдение става дума?
— Че съм напълно в състояние да се грижа за себе си. Нямам нужда от услугите ви. — Тя му хвърли поглед, който при всяка друга жена би се изтълкувал като кокетен, но не и при дъщерята на адмирала. — Но мисля, че нямам право да ви лишавам от службата ви. За да продължите да служите на баща ми, трябва да ме задоволявате.
Тя се отдалечи с горди крачки, размахвайки чадърчето си. Жерар обаче не й достави удоволствието да тръгне след нея като послушно кученце.
Той свали шапката си и се удари по бедрото. Колко жалко, че нямаше нито време, нито желание да покаже на дъщерята на господаря си как хубаво може да я задоволява.
Жерар напусна господарската къща, сякаш го гонеха всички демони на ада, и се запъти с широки крачки към портиерската къщичка, когато от втория етаж се чу злобно скърцане на прозорец и един глас го повика да се върне.
— Мистър Клермон! О, мистър Клермон, извинете!
Като чу добре познатия сладък гласец, мъжът простена. Първият му импулс беше да избяга. Да заобиколи портиерската къщичка, да излезе през портата и да тича до Лондон, да си наеме бърз кон, карета или кораб и да спре чак от другата страна на Ламанша.
Беше очаквал, че адмиралът ще бъде тиранин, но проклетата му дъщеричка слагаше в джоба си дори Чингис Хан.
— О, мистър Клермон, ето ви и вас! — извика тя, като че само преди петнадесет минути не го беше изпратила да наостри моливите й за рисуване с най-тъпия кухненски нож. Може би трябваше да бъде щастлив, че не му бе заповядала да оближе всички графити, за да ги заглади.
Той прогони от мислите си желанието за убийство, върна се към къщата и зае позиция под прозореца й като болен от любов глупак.
— Да, мис? — изсъска той през здраво стиснати зъби.
— Бихте ли дошли в зеления салон? Нуждая се от услугите ви.
Жерар влезе през входа за слугите, изброявайки на ум десетки други услуги, които много искаше да окаже на Луси. И поне една от тях щеше да я накара да замълчи и да спре да диша — беше сигурен в това.
Тези услуги нямаха нищо общо с обикновените задачи, които изпълняваше през изминалите седем дни: да й държи гергефа по време на следобедния чай и да не реагира, когато тя го бодеше с иглата, защото глупавият разговор го приспивал; да й вдига ръкавиците всеки път, когато ги изпускаше на улицата; да прелиства вместо нея ужасните мемоари на лорд Хауъл, като че тя беше много слаба или твърде тъпа, за да го прави сама.
Сигурно щеше да понася тиранията й много по-лесно, ако бе открил в нея поне следа от злоба, но Луси издаваше заповедите си с безупречна любезност, всеки път му се усмихваше сладко-сладко и показваше една завладяваща трапчинка, за чието съществуване не бе подозирал. Очевидно тя се бе отказала от намерението си да иска уволнението му от адмирала и сега се надяваше той да си тръгне сам или поне да се опита да я удуши. Той беше съвсем наясно с намеренията й и това го развеселяваше и гневеше едновременно.
Тъй като тя постоянно му възлагаше разни задачи, той имаше на разположение само черните часове на нощта, за да преследва собствените си цели. Изтощението късаше нервите му, но всяка минута без сън означаваше една минута повече с Луси Сноу.